Какво всъщност е... емоцията

Започвам нова поредица: Какво всъщност е...
Причината очевидно е че има твърде много постове и трябва повече организация, ред и дисциплина :) .

Днешната тема е 'Какво всъщност е... емоцията'. Какво е любовта, страха, гнева - не като вечни чувства, а като моментни настроения.
Емоциите са ограничения - казано по програмистки: оптимизации.
Хората са станали повече от животните, защото са много по-способни на абстрактен размисъл, планиране, правене на логични изводи, помненето им и предаването им на следващото поколение. Най-елементарният пример е земеделието - някой забелязал че семената стават на цели растения, и ако не ги изядеш веднага, а ги посееш и се погрижиш да оцелеят докато на свой ред дадат семе, ще имаш много по-голям и, което е по-важно, много по-предвидидим източник на храна.
Само че някои обстоятеслтва предполагат мигновени действия, а не размисъл и планиране. Прекрасно е ако има приготвени капани и организирана ловна хайка когато минават стадата елени, но когато неподготвен човек се изправи пред опасност - като гладен тигър например - трябва да реши мигновено дали може да избяга, да се пребори или да замръзне и да остане незабелязан. Това е така нареченият fight-or-flight-or-freeze response, който е изключително важно да е бърз и следователно не може да бъде поверен на съзнателната част от разума. Взетото решение определя последвалата емоция - паника, гняв или смразяващ ужас. Всяко от тях подтиска съзнателните мисли, оставяйки мозъка да прави по-бързо важните несъзнателни действия.
Не всички емоции подтискат съзнателните мисли изцяло. Когато сме в нежно настроение несъзнателната част от нас е преценила че едва ли има външна опасност и подтиска гневните подтици - те изобщо не достигат съзнателната част за да бъдат обмислени. Любопитството е подобно - подтиска предпазливостта, гнева, нежността и всички останали емоции. Но всички те фокусират ума и го правят по-ефективен за основната цел, която си е поставил.
Минало е много време откакто сме се борили с мечки и тигри редовно за да изкараме прехраната си. В днешният свят повечето опасности изискват повече мислене - но не всички. Затова хората днес мислят повече от преди, но все още са емоционални. Появили са се и много нови емоции, с които може да се реагира на света - радост, нетърпение, надежда, но също така и разочарование, депресия и глад за внимание. Интересно е как някои от тях са производни на основните емоции, а други са възникнали от съзнателната част. Депресията е причинена от страх от външният свят и бягство от него, докато глада за внимание - от страха от изоставяне. Надеждата и нетърпението обаче са породени от очакване, което е следствие от планирането - невъзможно без съзнателно мислене. Радостта, която на пръв поглед изглежда безсмислена на фона на останалите, е наградата, която подсъзнанието дава на съзнанието когато прецени че съзнанието се държи правилно, и щастието чрез постигане на цели е важно при научаването и пригаждането.
Важно е да се отбележи че емоциите не се сменят лесно - подсъзнанието следи да се премахне причината за емоцията преди да я смени - затова е толкова трудно да се успокоят уплашените и разгневените, толкова трудно да се развеселят депресираните, но и толкова трудно да се ядосат щастливите хора. Естествено, не бихме били хора ако не се опитвахме да измамим системата, с наркотици и условни рефлекси.
Също така като правило по-емоционалните хора са по-решителни (естествено, с изключения) от по-мислещите. Всъщност терминът емоционален, макар разбираем е логически безсмислен - мисленето също е вид емоция. Тя подтиска всички останали ненужни за момента подтици и активира съзнанието и абстракцията - творчеството ако искате. Мислещите хора, философстващи с часове (като мен) са не толкова по-различни от депресираните, или гневливите, или страхливите - просто имат различна любима емоция.

Следващият път очаквайте - 'Какво всъщност е... културата'.

Наредба 2 от от кодекса по злобата

Бях писал много неща, но ги затрих, защото съм тъп. Ще възстановявам по спомени.

До всички, които смятат че се държа като снобар, защото не се забавлявам като вас - 'бал съм ви. Вие сте арогантните, защото да смятате че вашият начин да се забавлявате е единствен правилен е отвъд логиката, разума и елементарното уважение. Няма да ви се смея на простотиите, танцувам на повръщаната музика, играя тъпите ви игри. И очаквам да не се сърдите за това. Аз не ви карам да смятате големи числа наум, да седите с часове и да гледате една точка, да играете отвлечени игри с дни, да пишете разкази, да оспорвате доказателства за или против съществуването на Бог и извънземните или каквото и да е от нещата, с които АЗ се забавлявам. Но, ох как се изкушавам да потърся начин да ви накарам - ей тъй. За да видите на какво се подлагам, когато решавам да съм учтив и да се преструвам на един от вас.
До всички, които по една или друга причина обичате да се разкарвате насам - натам и да си оставяте GSM-а надут до края до други хора - вие или сте комплексари, които заради външният вид носите дрехи без джобове, или сте самовлюбени нарцисисти, които умират да покажат на света с какъв вкус са подбрани мелодиите им - една новина, на 5-тия път се изтъркват, ако ще да са речи на някой комик. На 15-тия път пораждат изкушение телефона да бъде изхвърлен през прозореца, запратен по вас, изгорен, зациментиран, или пуснат в кенефа. Носете го. Не ме интересува как - ако щете лепнат с изолирбанд на челото.
До всички, които смятат че като звънят десет минути на някой и си вдигат шанса да се обади. Вашият неотговарящ събеседник спада в една от трите категории - не ви понася и няма да ви вдигне, умрял е или си е заебал телефона някъде зашото е от горният тип. И един час да му звъните нищо няма да постигнете. В първият случай ще ви намрази още повече, във вторият няма да го съживите, а в третия - еми ако не искате да изгубите мизерният шанс да се свържете с него в тоалетната, буквално, СПРЕТЕ ДА ЗВЪНИТЕ СЛЕД ПЕТИЯТ СИГНАЛ.
До всички фроидийсти. Всичко било секс. Да, също както фактът че Озирис сам властва над мътвите, както и Тот (дори от същата религия), Хадес и леля ми Пенка. Наслушал съм се достатъчно на простотии като това че всичко е пари, всичко е власт или че всичко е храна. Последното може да изглежда най-нелепо, но съм най-съпричастен с тях ако си достатъчно гладен всичките философствания кое движи света изглеждат като хор оригвания от хора с твърде много храна и свободно време. Фроидистите обаче сте най-зле, защото се предполага да знаете какво говорите, измислили сте цяла наука и накрая малоумна игра като Sims е по-права от вас. Естествено че когато една от нуждите е незадоволена - а останалите са задоволени, цялото ви същество ще е насочено към незадоволената нужда. Която и да е. Не ме интересува че никоя не ви пуска, за да го проверите - наемете си проститутка и като свършите ще видите как света е коренно различен от вашите фантазии.

Филма Аватар - бъдеща класика или fail

Имам адски много за правене, и доста спешно при това. Въпреки, а може би и заради, това, музата ми се обажда доста често и правя каквото странично ми падне. Та написах нареждащо ревю за Аватар на Камерън. Отначало щях да го постна като коментар на едно чуждо ревю, но се смилих и го слагам тук:
Ок, да започа с това, че уважавам Камерън за реалистично направеният космически кораб - всъщност най-правдоподобният междузвезден кораб според това, което науката знае досега. Като science geek и на фона на останалите филми за мен това не е малка похвала.
Ако беше направил научно-популярен филм може би щеше дори да ми хареса. Камерън обаче е пробвал да направи сериозен филм. Ще разгледам сюжета, ефектите и идеята поотделно.
Сюжета. Ха, ха. Режисьорът е направавил Покахонтас със смърфове. Вижте Dances_with_Wolves - и кажете дали няма нещо общо. В историята, планетата, дори съществата - няма нищо оригинално - просто е взел по 2-3 земни същества и ги е комбинирал. И навите - ако бяха казали че са остатък от предишен неуспешен опит за колонизация ала The Seedling Stars бих ги преглътнал. Но не - нищо такова не се споменава. За мен не са по-добри от извънземните хора със сбръчкани чела от Star Trek. По-лошо, направени са секси, като евтин психологически трик за да се харесат повече на малоумните зрители. За бога, в District 9 извънземните бяха отвратителни, но създателите все пак успяха да ни накарат да се привържем към тях. Ето това е майсторство.
Ефектите - са най-доброто, правено досега. Много са добри. Проблемът с това е че ако отидешда гледаш някой филм, който със създаването си е бил с най-добри ефекти, след да речем 20 години... сещаш се. Иди виж Терминатор - 1 или 2. Ефектите са били умопомрачителни, сега са слаби, но историята все още е оригинална и си заслужава. Матрицата ще се гледа години след като ефектите й са остаряли. А Аватар? Нали има 100 по-стари филма със същата история и 100 по-нови с по-яка графика.
Идеята - не е лоша. Бъдете добри, пазете природата. Само че на хората не им пука за природата на Пандора. Или ако им пука, това няма да ги спре да цапат Земята. По-добре да беше направил филм за замървяването на Земята, не е като да го няма в стряскащи количества.
И още нещо - Навите са по-плоски от картон. Истинските индианци са доста идеализирани. Не са живели в хармония с природата, защото в природата няма хармония, има само борба за оцеляване. Хармония има в парковете и цветните градини. Индианците не са имали технологията да живеят достатъчно нагъсто, и да цапат толкова, колкото европейците. Не са били по-хуманни. Племената им са си враждували и са се клали, просто повечето са го правили в по-малки мащаби от европейците. Някои, като Ацтеките, са успявали дори да ги настигнат и задминат.
На малоумните зрители войната на станиолови изрезки, щото отказвам да повярвам че това са персонажи и култури, много им харесва. Знаят кои са добрите и кои са лошите. Не като в живота. В такъв смисъл Аватар е лек филм за разпускане след работа, с много експлозии и екшън. Той е парчето торта, с която Камерън се опитва да прокара няколко супер елементарни идеи в плоските, кухи глави за зрителите. Да се обяснява обаче как това бил епичен, култов филм, който ще остане в историята, е глупаво.

За правото на детето да живее достойно или да не съществуваш изобщо срещу правото на родителя да го да прецака

За да караш моторно превозно средство се иска да минеш курс, да положиш теоретичен и практически изпит. Мисля че е редно книжката да е временна и да трябва преподновяване на известен период, защото с времето карането се забравя. Също така по-възрастните трябва да я преподновяват по-често, защото рефлексите и зрението на повечето от тях се влошават доста. Но все пак има някакъв контрол - можеш да блъснеш някой и да му отнемеш или провалиш живота.
Но за да бъдеш родител се искат само двама души от противоположен пол, на възраст между 14 години (понякога и толкова не) и 50 години(а с напредването на медицината понякога и над). Не е нужна любов, или женитба, или стабилност, или чисто досие, или възможности да бъдат издържани, или способност да бъдат възпитани, или желание да бъдат закриляни, или дори умствено здраве. Хора с наследствени генетични дефекти могат да бъдат родители. Хора с мозъчни дефекти, неспособни да работят или да проведат петминутен смислен разговор могат да бъдат родители.
В резултат от това по света има доволно много изоставени деца, или обременени с физически, генетически и психически товар. Виновни, естествено, няма. Щото репродуктивните права са част от неотменните човешки права, т.е. всичко щото е човек, т.е. по определение има някъде в родословието си човек, има право да се множи и земята да запълва. What a load of bullshit.
Да се размножаваш е закодирано в гените ни - също както да се тъпчем като свине, да се колим едни други, да мързелуваме, да се гневим, страхуваме, мразим, обичаме... Когато сме еволюирали тези неща природата се е грижила който не е заслужавал да се възпроизвежда или да не го направи (щото умира преди да успее, или някой друг е отнел всички жени наоколо), или децата му да не оцелеят, щото не може да се грижи за тях.
Днес обаче спасяваме все по-нежизнеспособни индивиди, и в това няма нищо лошо. Ей богу, аз не съм особено жизнеспособен и хич не ми се връща в лошото старо време. Проблемът е друг. Преди няколко стотин хиляди години единственото, с което индивида е можел да допринесе за вида е било голямо семество с няколко мутации, част от които евентуално да били полезни и са били ценност за бъдещото поколение. Днес допринасяме най-вече с интелекта си, който не зависи пряко с жизнеспособността. Цивилизацията се движи с много по-бързи темпове, отколкото еволюцията би могла. Затова ценност е това, което измислиш, не това, което родиш.
Да се върна към въпроса - древните инстинкти и генетични императиви са безнадеждно остарели. Пак имаме нужда от деца, но това далеч не значи че всеки може и трябва да се множи като преди. Преди не е било проблем да изтезаваш хора. Сега страданието се избягва. Значи и да създаваш поколение също трябва да се контролира както всяко поведение, което рискува да породи страдание и да прецака нечий живот.
На контролирането на раждаемостта някога се е гледало с добро око, но после се асоциира с Нацистка Германия, която кастрирала хора с умствени и генетични дефекти. Следователно ограничаването на раждаемостта е лошо. А, да, и Хитлер ядял хляб. Хляба е следователно изключително лошо нещо. Споменах ли че Хитлер е дишал въздух?
Свободата на движение е неотменно човешко право. Правото на собственост и правото на живот - също, но днес затваряме хора в затвори, глобяваме ги и понякога и някъде - ги екзекутираме. Каквото и да е обществото, трябва да има механизъм за санкциониране или отстраняване на хора, които пречат на останалите и нямат достатъчно акъл или способност да се преместят на места, където поведението им няма да е престъпление.
Също така трябва да ограничаваме родителските права. Не само както в момента - с отнемане от родителите. Детето вече е тук, и най-вероятно е вече афектирано.
Но тук тази линия на мислене се сблъсква с "правовите" хора. Те не искат да знаят за реалностите в живота, за справедливост, общо добро или чуждата гледна точка. Знаят единствено за "правата" на "пострадалите". Естествено, тук нямам предвид всички борци за всички права. Имам предвид онези, които се борят за правата на престъпниците, нищо че спазващите закона са прецакани. И които се борят за правата на неродените, утежнявайки живота на живеещите. Същите, които забраняват абортите, противозачатъчните, презервативите, предбрачното съжителство (Как така искаш да видиш дали си пасваш с човека, с който ще се обвържеш за цял живот? Безсрамници!). Да не му позволиш да се роди е все едно да го убиеш, а да убиваш е лошо, нали? По тази логика жените почти всеки месец убиват по дете, а хормонясалите тинейджъри са по-големи масови убийци от Хитлер.
Та според онези "правови" хора, да забраниш на някой да има дете е престъпление. Ако стерилизираш жена, която вече има четири деца, които праща да крадат, рови в кофите и се издържа със социалните помощи и детски - виновно е правителството, защото е трябвало да я "интегрира".
В предишна тема писах, че ако абортираш дете може да убиеш един потенциален Айнщайн, но е вероятно да спасиш двама или трима, Айнщайновци, на които няма да им се налага да продават дрога, да крадат кабели и да проституират, за да се издържат.
Да ви имам неотменните човешки права, господа моралисти. Да направиш добро не е толкова лесно. Понякога се налага да прегазиш желанието на индивида, за да постигнеш стабилно благополучие, но това е еретизъм в културата на индивидуализма. Някои авторитарните режими (като моята "любима" Китайска Комунистическа Партия, която имам да я плюя за много неща, но и за това ще има време) са способни да го схванат. Индивидуализма обаче е много конкурентноспособен и естествено плъзва и натам - тук можете да прочетете сързераздирателната история на професор, който е бил уволнен, защото имал второ дете. Искал син човека, а първото дете било дъщеря, и лошите диктатори не му влезли в положението. Никой не е запитал за кой ще ожени сина си, при положение че момчетата в китай са много повече от момичетата благодарение на малоумници като него.
Очевадно е че не съм безпристрастен и няма да го отричам. За мен да отгледаш дете е огромна отговорност. За него ще си Бог в първите години, ще си източник на всичкото знание. Ще се наложи да преценяваш доколко и как да го лъжеш, защото няма да е способно да понесе виняги цялата истина, и как и кога после да му съобщиш истината когато стане способно, така че да не престане да ти вярва. Ще се наложи да го закриляш, за да не го травмира света, но да не го ограничаваш и изолираш, така че да може да се бори с живота. Ще трябва да си там за него, когато има нужда от теб, независимо дали си уморен, изнервен или отчаян. Има безброй начини да се провалиш, и не съм сигурен дали има начин да успееш. Сигурен съм че бездомната алкохоличка ще се справи.
Като заключение ще кажа че разбирам нуждата да има деца и какво ще стане ако 'всички мислят като теб'. В живота обаче съм свикнал да уравновесявам света към положение, което считам за разумно. Ако по света не достигат деца и човешката раса умира, ще се стегна и ще отгледам две, три или колкото трябва деца. Когато екологията застрашително се олюлява и медицината непрестанно удължава живота на все по-голямото световно население няма да имам деца. И без това по света има прекалено много хора, не желая да утежнявам това, което считам за един от най-големите проблеми на човечеството.

We got the upper-class assholes saying abortion is shit
We got the deadbeat parents pumping out malnourished kids
We got the rapists and molesters costing us money
When I would step inside their cell and rip out their hearts for free

Overpopulation, there's no room in jail
But most of you don't give a shit
That your daughters are porno stars
And sons sell death to kids

Alien Swarm + Flamethrower = Aliens Warm + Satisfaction

Смятах да пиша продължение на поредицата за истина и илюзия, в което да дам малко повече примери за илюзии, какво става когато илюзията се разбие преди умът на човека да е готов да я понесе, как и защо хората се крият в илюзиите и как това не е лошо нещо, ако смятат някой ден да се завърнат.
Започнал съм да пиша втори нареждащ пост, както и тема за наркотиците, в която да говоря за компютърните игри.
В момента обаче не мога да пиша за никоя от тези теми... е поне не в прав текст. Мога обаче да ви покажа последиците от геймъркста наркомания, защото ще пиша за компютърната игра, с която съм се зарибил напоследък.
По компютърни игри се зарибявам бързо и дълбоко, играейки с часове подред и едва отделяйки време за всичко останало. Така минават седмица или няколко месеца, преди тотално да и омръзне и/или се зарибя по някоя друга игра. Имало е периоди, в които са ми били омръзнали всички игри. Това е тъмно и депресивно време, в което нуждата да играя продължава да ме изгаря, но няма с какво да я заситя. После отново идва маниакалният период, с някоя нова игра и някоя нова мания.
Последната ми мания се нарича Alien Swarm. Напълно безплатна е - и напълно велика. Трябва само да се смъкне от Steam и може да се играе веднага. Статистиките се пазят в мрежата, така че с профила от сайта може да се инсталира на кой да е компютър и всичко постигнато дотогава се запазва.
Играта е заимствала геймплея си от Crimsonland - друга игра, която ми е много скъпа, може би защото в нея за се оправям доста добре. Камерата е отгоре, управлява се с wasd, а посоката а стрелбата се задава с мишката (макар че може да се играе и като FPS). Всеки може да носи до две оръжия и един предмет екипировка.
Атмосферата и историята са като от филма Aliens - колония е пометена от пълчища извънземни и група звездни морски пехотинци са пратени да спасят каквото има за спасяване (главно информация, няма останали живи хора). Има дори автоматичните кули от филма.
Идеята е подобна на Left 4 Dead - четирима души са пуснати в ада, гъмжащ от всякакви гадове. Нужна е отборна тактика, защото четирима Рамбовци умират доста бързо, особено на високите нива на трудност.
И накрая, играта се играе подобно на Team Fortress - има 4 класа персонажи, по 2 персонажа във клас. Вдигат се нива, но това не подобрява показателите. Само се отключват нови оръжия, които в повечето случаи не са по-лоши от предишните, но позволяват повече разнообразие и са по-подходящи за различни мисии. И макар че може да се тренира и с ботове, основната част от играта е в multyplayer-а.
Общо може да се играе като Офицер, който вдига здравето и огнестрелната мощ на отбора до +30%, специалист специални оръжия, който носи картечницата и също така носи на бой, техник, който хаква вратите и често е нужен за различни задачи в мисиите, и лекар. Има 4 нива на трудност, лесно, нормално, трудно и невъзможно, общо 7 мисии в кратък кампаний, които са отключени веднага.
По принцип не съм фен на multyplayer игрите, но и Замундците по принцип са вегетарианци. Интернета ми е порядъчно слаб и това ме спира повече от останалите неща. Освен това играта в мрежа предполага общуване, което не ме привлича особенно.
Тази игра обаче ме хвана достатъчно за да продължавам да влизам в мисии, макар че ме изхвърля от половината от тях заради лоша връзка. Продължавам да играя мисии, макар че хората се пръскат като пилци и умират като такива. Понякога даже имат основание - примерно психопата с огнехвъргачката им пали задниците постоянно (вместо да им ги пази), ако са наоколо. Да, случват се и други глупости... http://nerfnow.com/comic/344
Но понякога (на мен ми се е случвало точно 2 пъти) се попада на точен отбор. Хората взимат муниции и екипировка, която да облагодетелства отбора, а не лично тях, движат се заедно, прилепят се по стените, за да не стрелят по съотборници и да не застават в пътя на стрелбата им. Изчакват и пазят човека, заваряващ отминатите врати, нещо незадължително, но увеличаващо шансовете за оцеляване. Раздават си муниции и здраве, държат се като едно цяло. Усещането да си част от една убийствена машина, минаваща оттам, откъдето 4 или дори 6 рамбовци биха били изядени, е невероятно. Няма значение дали си човека с картечницата отпред, помитащ враговете като комбайн, или хилавия поддържащ персонаж, който лекува, носи муниции и пази фланговете на отбора. Когато спасих съотборник, затънал до ушите в чудовища, и той ми благодари наистина се почувствах полезен. Когато той ме спасяваше много пъти после се почувствах закрилян. Понякога отбора се разбира без думи и се движи като ято, друг път един от тях става лидер и ги насочва. Удоволствието от добре работещ отбор е голямо във всеки случай.
Знам че всичко това е компенсаторен механизъм, но по дяволите - върши работа. Видял съм достатъчно хора, които кретат през живота без мотивация, без цел. Цялата философия на света няма да ми даде тези неща. Ако една илюзия може да ме държи щастлив и мотивиран, и в същото време осъзнаващ че е само илюзия - еми гласувам за нея с две ръце. Може би в бъдещето ще намеря нещо по-истинско, с което да я заменя, но дотогава ще цъкам каквото и колкото мога.

Какво съм аз?

Една от причините да изпитвам недоверие към прихиатрите, е вярата ми че ако човек мисли, задава си правилните въпроси и отговаря на тях честно, няма да има нужда от тях. След като прочетох една-две книги по въпроса (и половината уикипедия) имам леко по-различно мнение по въпроса, но все пак смятам саморазпита и откровените отговори за много полезно нещо.
Например това ми помогна в търсенето на отговора на въпроса 'какво всъщност съм аз'. Не, не съм името си - това е просто последователността от звуци, които ползваме за да покажем с кой точно желаем да общуваме.
Не се отъждествявам и с тялото си. Като малък си мислих че се намирам някъде точно зад очите, като малко по-голям си представях че съм човече в гигантски робот в свят на гиганти, в момента мисля че дърпам конците на купчина месо и кокали. Просто ми е трудно да бъда отговорен към тялото, макар да осъзнавам че е от най-ценните ми притежания.
Дълго време смятах че като не храня тялото си (защото ме мързи), го дисциплинирам. Но вместо да го тренирам отговорно, всъщност се държа с него като небрежен собственик - и то ми се отплаща съответно. Нещата не опират само до храната, естествено, а и до водата, температурите, на които го излагам, рязките, макар и рядки и обикновено кратки, натоварвания...
Истината е че огромна част от характера ми произлиза от избягването на почти всички физически усилия и повечето психически (отново извод от саморазпита). Яденето е физическо усилие, чистенето - също. Колкото и да е странно, но не възприемам катеренето така, ако не го правя често. Мисленето не е усилие, но запомнянето е. Обичам да поемам огромни количества информация, стига да не смятам за необходимо да я запомня.
Доста дълго се отъждествявах с психиката. После разбрах друго. Когато седях на ръба на пропаст и съзнанието ми казваше 'скачай, няма страшно, нали го обмислихме и се съгласихме че трябва да се направи' подсъзнанието просто поемаше юздите и ме дърпаше назад. За уточнение - бях с бънджи и наистина нямаше нищо страшно в скачането. Страшното беше че не контролирах дори малкият свят в главата си. Накрая скочих, и щом пиша този пост значи предполагам всичко е минало наред. Но скокът, и доколкото разбрах първият скок за всеки, е въпрос на самоизмама, крачка докато се гледа напред, а не надолу. По-късно усетих колко голяма част от поведението ми всъщност не се контролира от мен. Нещата, които обичам или мразя заради идиотски причини. Случват се неща, които ясно осъзнавам че са отминали и/или незначителни, но продължават да ме тормозят и преследват. Подсъзнанието/характера ми ме изтезава заради мнението на хора, за които нито аз, нито дори на подсъзнанието/характера му дреме. Очевидно дори психическата дисциплина ми липсва (както и всичко свързано с усилия, ест.).
Мисля че съм това, което повечето хора наричат 'душа'. Но душата не е характера, който съм изградил, нито способностите, с които съм се родил, нито уменията, които съм изградил, нито фобиите, които съм придобил. Ако ви отнемат поправянето на правописа, калкулатора, интернет търсачките, копи-пейста, няма да можете да правите повечето от нещата, с които ви свързват вашите онлайн познати. Но характера ви не зависи от това. Все пак вие не сте нито компютъра, зад който седите, нито програмите, които ползвате. Сложете ме в тяло, което не може да смята - аз пак ще съм аз. Отнемете възможността ми да помня, лоботомирайте ме, разделете двете половини на мозъка - способността ми да възприемам света около мен, да обработвам информация и да общувам вероятно ще намалее катрастрофално. Натъпчете ме с наркотици и химикали - и характера ми ще се промени. Но вярвам че моята същност ще остане същата. Тя винаги ще избира адекватно от предоставените от тялото, мозъка и характера възможности според възприетите от тях условия. Просто предоставените възможности и възприетите възможности са коренно различни в зависимост от състоянието на тялото, предварително научените умения и околните условия.
Това е свързано с илюзорността на света (предишният пост), такъв, какъвто го възприемаме през цялото изкривено, изцапано огледало, което мислим за нас самите. Гордостта, алчността и завистта стават глупави. Все пак огледалото е нужно, защото без него няма да имаме връзка със света, пък бил той илюзорен или не.
Съвсем близо до това е и въпроса всъщност колко сме различни един от друг. Не сме ли еднакви под плътта, скрити зад рефлексите и навиците, надрусани с хормони лично производство?

Истинско срещу илюзия

How much is real?
So much to question...

Въпросът дали живеем в реален свят или в измислен идва много отпреди Матрицата, макар че там се поданася по най-лесносмилаем и признавам - превъзходно забавляващ начин.
Буда се е надсмивал над илюзорността на света. Древните индийци са наричали този философски проблем Майя ( http://en.wikipedia.org/wiki/Maya_(illusion) ). Три века преди христа китайски философ е обсъждал дали е човек, който понякога сънува че е пеперуда или пеперуда, която понякога сънува че е човек (http://en.wikipedia.org/wiki/Zhuangzi#The_butterfly_dream).
Естествено е книгите, а после и филмите, да използват тази тема. Освен култовата Матрица по-известни филми на тази основа са Vanilla Sky, The Truman Show, Dark City.
Извън филмите и книгите изкуствените реалности се оказват много полезни. Провеждаме симулации постоянно - от симулации на възможни тактики и военни конфликти, през моделиране работата на машинни части още преди да бъдат изработени, избягвайки нуждата да пробваме нещата наистина, спестявайки време/пари/човешки животи. Симулираме бъдещето (екстрапулираме), за да се подготвим за него. Симулираме миналото, за да го разберем по-добре, например като експериментите с органични съединия, за да видим как е възникнал живота.
Което е по-интересно, в последните няколко десетилетия и с развитието на компютърните симулации се открива един изцяло нов поглед върху нещата. В момента компютърните ресурси не позволяват реалистични симулации на големи реалности, но нещата се променят постоянно. Нека наречем една достатъчно напреднала раса, способна да симулира нашата действителност 'Свръхраса'. Философът Nick Bostrom стигнал до заключението че почти сигурно ще изпаднем в едит от следните варианти:
1.Никога няма да се превърнем в Свръхраса
1.1.Ще се самоунищожим преди това.
1.2.Ще изгубим интерес към технологията, или поне към компютърните симулации, както преди сме губили интерес в други занимания (12 години след като е изстрелян първият изкуствен спътник хора ходят по луната. 40 години след това не само не сме подобрили това постижение, но и не сме способни да го повторим в обозримото бъдеще).
2.Превръщането ни в Свръхраса не само ще промени технологичните ни възможности, но и ще промени психиката ни, начина на управление и може би е правилно да заключим че ПостХората ще имат много малко с Хората от настоящето (не е чак толкова невероятно). Във всеки случай компютърните симулации ще са забранени (считани за неетични/неефективни) - вече по-малко вероятно според мен.
3.Почти е сигурно че живеем в симулация.
Логиката следва пътя че ако ние се развием до Свръхраса и провеждаме симулации (предполага се исторически симулации, в които симулираме как предците ни са се развивали), то тези симулирани индивиди също ще се развият и ще започнат да създават симулации, които на свой ред ще започнат свои симулации. Така в не твърде далечното бъдеще ще има само една раса, живееща в реалността и безумно много симулации една в друга.

Да се симулира реалност е изключително тежка за компютъра задача. Да се симулира реалност, в която някоя раса симулира още няколко реалности, е в пъти по-тежко. Можеш да не симулираш всеки атом поотделно, освен когато учените не ги гледат под микроскоп. Не е нужно да симулираш подробно местата, в които няма хора, или поне местата, в които няма живот и не са под наблюдение, като обратната страна на Луната. Компютърният процесор обаче трябва да се симулира подробно и през цялото време на работата. Разбира се възможно е симулацията да се олекоти значително по няколко начина.
Да не се симулира цялото време. Създава се фалшиво минало, с фалшиви вкаменелости, археологически находки, фалшиви спомени - хората, твърдящи че Бог е създал света за 6 дена преди 6000 години като нищо може да са прави. Може да е станало и миналия четвъртък... или преди 20 минути. Симулацията продължава един час или една година, докато експериментът не приключи и не му бъде дръпнат шалтера. Симулацията в Матрицата е рестартирана по този начин на редовни интервали.
Да не се симулира цялото място. В Матрицата се симулира само един град. Може би симулацията не обхваща цялата обозримва Вселена. Може би обхваща само една личност, като например ти, читателю, и може би (едва ли) още няколко човека. В крайна сметка човешкият мозък е сложен и заслужава да се наблюдава, но ако останалата част от населението може да се симулира достатъчно достоверно с по-проста програма това улеснява нещата значително.

Друг е въпроса доколко е морално да се симулира реалност, в която симулираните индивиди изпитват страдание неразличимо от реалносто. Длъжни ли са симулаторите да се намесват ако симулацията се изкриви? В опит да се избегне моралният проблем са издигнати хипотези от рода 'ако сме симулирана реалност вероятно Холокоста е бил пропуснат, а в хората са оставени само спомени от него'. За вас не знам, но на мен това ми звучи тъпо.
Симулацията е безпристрастна. Създателите на симулацията, или Бог, или хипотетично несъществуващият всевластен наблюдател, вероятно не цели (изобщо/единствено) щастието и безболезненото съществуване на индивидите. Първо, болката и страданието не са физически величини и не съществуват в неживата природа. Изобретени са (буквално) от госпожа Еволюцията, за да помагат на Живота да се придържа към Инстинкта за Самосъхранение. Нужно е било нещо неприятно, което да кара организмите да избягват смъртта - ето ви болката, която е биологична реакция, при това доста добре работеща. После при оптимизирането на целия процес изникнало душевното страдание, което (ако щете вярвайте) помагало да се избегне болката при животните. После хората си еволюирали по-големи мозъци, а с тях и огромната способност да градят и поддържат необятни мрежи от инстинкти и условни рефлекси, която наричаме психика и както всяка достатъчно сложна система тя честичко бъгва, зацепва, или още по-лошо. На расата като цяло носи повече полза, отколкото вреда - все пак все още сме оцелели, нали? Тезата ми е че тряба страданието да се задейства отвреме на време, за да се придържаме в правият път. Така постоянно се самоподобряваме и общо взето все по-рядко ни се налага да използваме грубите инструменти (смърт и болка).
Освен това ако ни спестяват проблемите никога няма да се научим. Ако ни отнемат правото на избор симулацията губи основният си смисъл, освен ако не искат да симулират какво правим когато ни отнемат избора.

Но това всичко приема че сме симулирани от реалност като нашата, от раса Хора-С-По-Мощни-Компютри или дори Богоподобни неразбираеми свръхсъщества, които се опитват да разберат как са били създадени (един от възможните варианти в Missile Gap - велик разказ на Charles Stross, прочетете го ако все още не сте).
Никъде в Интернет (освен може би в Библията) не намерих възможността да сме част от симулация, крайно различна от оригиналната реалност. Част от симулациите, които провеждаме, са с реална физика. Повечето са симулации на програми, в които програмите мутират, копулират (I shit you not!), и после минава програмата оценител и избива неприспособените. Резултатът са много ефективни програми, без бъгове, написани почти без намесата на хората, в сравнително кратки срокове. Разбира се това е много опростенческо казано, най-малкото защото за много малка част от проблемите може да се създаде добра оценяваща програма (най-трудоемката част от процеса). Представете си сега тези програми, ако добият разум. Ще откриват щастливо файловете и директориите, адресите в паметта, програмните обекти, може би дори байтовете и битовете. За тях единственото пространство ще са оперативната памет и твърдият диск, единственото време - процесорното време. Замислете се как биха си представили те нашата реалност. Изобщо не биха били близко.
Според мен е по-вероятно да сме симулирани с подобна цел - като нужно ниво на интелект, на кооперация между индивиди. Материята и енергията, пространството и времето - едва ли имат много общо с реалността, която евентуално може би ни симулира.


От по-религиозно-практическа гледна точка, какво ни бърка всичко това? Има ли значение дали сме си премазали симулираният палец със симулиран чук, или палецът ни наистина се е подул, а нокътят - натрошил? Нали болката е неразличима от реалната? Така погледнато реалността на симулацията изобщо не ни интересува - интересува ни крайният ефект, който е един и същ. Но все пак има над какво да се замислим, ако ни се мисли.
Карлос Кастанеда е написал една много красива история, в която един от духовните учители описва как се борил с демон и победил, но в борбата си демонът го отнесъл на чуждо и непознато място, от което духовният учител така и не можал да се върне у дома. Главният герой казал нещо от рода на 'ако това се случи с мен винаги мога да си купя автобусен билет до Лос Анжелис и да си ида у дома'. Духовният учител само се разсмял.
Отне ми малко време докато схвана за какво (предполагам) е говорил учителят. Светът, в който живеем не е реален. Да, слънцето, което свети е реално, плочките, по които ходим са реални. Нашата представа за света обаче е крайно опростена. Мозъкът обича да създава причинно-следствени връзки, да състява списъци от възможни и невъзможни неща, но се учи от заобикалящата го среда. Ако тя е еднообразна и/или поддържана изкуствено той става неприспособен и неадекватен във всяка друга среда. Затова хората от страните със силни закони не могат да си представят живота в бедните беззаконни държави - за тях реда и законността са част от естествените закони на света. Реалността, която си представя един банкер от Ню Йорк, е тотално различна от реалността, с която е свикнал бушменът от Африка. Поставен на мястото на другия, всеки един от тях би преживял сериозен шок. Поставянето в чужда (не непременно враждебна) среда кара разума да разбере че много от нещата, приемани за даденост, всъщност са вярни само понякога. Това поражда съмнение във всичко научено досега, а Разума отчаяно се нуждае от аксиоми, непременно вярни твърдения, на които да се опре стабилно и от които да тръгне. Така разчитащият на Разума човек, особено ако досега не е преживявал големи промени, доста уязвим. Когато този човек признае че представатя му за света е фалшива, той никога не може да върне изгубената си невинност и да се завърне в умственото състояние, което досега е наричал Дом. Никой билет за никой автобус не може да му помогне.
Това не е непременно лошо нещо. Мисля че всеки трябва да мине през това - но само когато е готов за него. Ако не е лесно може да изпадне в отричане.

Друго приложение на симулираните реалности са мечите. Тук вече ние сме създателите, пълновластните господари. Тук имаме контрол, можем да компенсираме за всичко, което сме искали и не сме постигнали в "по-реалният" свят. Все пак ако реалното и симулираното чувство са неразличими, и едното е много по-лесно за постигане, защо да се борим за реалното?
Няма да осъждам никой, но ще се опитам да разгледам въпроса логично. Всичко зависи от няколко неща.
Първо, колкото повече внимание отделя мечтаещият за мечтата, толкова по-малко отделя за по-реалният свят. Освен ако не симулира нещата изключително реалистично и така успее да разгледа няколко възможни варианта и да избере най-подходящият (дали се брои за мечта?), шансът да получава приятни стимули от реалният свят намалява, а шансът да получава неприятни стимули се увеличава. Докато липсата на приятни стимули може да се компенсира, неприятните стимули могат да са много трудни за игнориране. Ако мечтателят не може да ги игнорира може би е по-добре да се съсредоточи в реалният свят. Ако успее да се изолира, т.е. изпадне в кататония, привлекателността на илюзията нараства значително.
Второ, външният свят е много труден за контролиране, но от друга страна е изключително детайлен и разнообразен. Малко са мечтателите, които успяват да дублират тази детайлност и разнообразие. Онези, които успяват, вероятно биха могли да постигнат успехи описвайки мечтите си в реалният свят. Мечтите втора (fiction), и в по-малка степен трета ръка (fan-fiction) са популярни и доходоносни. А онези, които са се опитали да създадат илюзия и са я намерили постна и скучна често разбират колко трудно е да свикнат да живеят отново е реалният свят.
Най-честата реакция е хората да живеят в нечии чижди мечти част от времето. Който не е чел книга, нито пък гледал филм, да хвърли първият камък.

Fact is only what you believe
Fact and fiction work as a team
It's almost always fiction in the end
That content begins to bend
When context is never the same

Арменският геноцид, политиката и мненията

Ние, българите, се имаме за много патил народ. Това само показва колко егоцентрични сме като манталитет - затворени в собствената си история, незнаещи но със самочувствие. Един народ, изпатил много повече от нас, но постепенно изправящ се на крака, е китайският. След векове стагнация под монголско робство, насилени да купуват опиум от Британската империя (отпреди да дойде Люлю и да ги победи), 20 години война с Япония (втората световна за останалите държави продължава смешните 6 години), последвала гражданска война, последвала комунистическа победа и фантазии на Мао от рода на 'Големият скок напред'. Не става въпос за скок до луната, уви, а за социално, икономично и хуманитарно бедствие, което довежда до гладна смърт милиони. Сравнимо е само с гладът, на който Съветският съюз подлага унгарците, но това е било по време на гражданската война. Китайците го постигат 15 години след края на войната. И въпреки всичко, китайците в момента имат 3-тата икономика в света, сравнена с 50-та някъде преди 30 години. Имат огромни финансови резерви, най-бързият влак в света и... всъщност не исках да говоря за това.
Исках да говоря за арменците. Те са патили доста повече от нас. Останали са поробени след Руско-Турската Освободителна (за нас) война. Великите сили много пъти са смъмряли Османската Империя за потъпкването на християнските малцинства - без резултат. По време на, и след Първата световна война, т.е. от 1915 до 1923-та година, милиони арменци са изселени принудително, подложени на насилствени походи през пустини без храна, вода и почивка, oграбвани, насилвани и избивани през цялото време. Кюрдите разказват, как кюрдски затворници са получавали амнистия и свобода, при условие че участват в този геноцид, защото това е било точно геноцид - oбмислен внимателно и изпълнен жестоко. Турците признават че са загинали около 300 000 арменци. Самите арменци твърдят, че загиналите са над 1 800 000 - половината арменско население. Потушаването на Априлското възстание е било перване зад врата в сравнение с това.
Повечето историци са признали Арменският Геноцид - и само 20 държави. България не е сред тях. По време на гласуване през 2006-та ДПС заплашват, че ще напуснат коалицията ако парламентът признае геноцида. Страхуваме се и да не ядосаме съседката си. От преките съседки на Турция само Гърция и самата Армения го признават.
Израел също не признава геноцида, защото е близо до Турция, а и без това няма много съюзници на континента. През 2007-ма "Антиклеветническата Лига", съществуваща за да брани интересите на евреите от клевети (най-вече отричане на Холокоста) все пак го признаха, но им липсва политическа сила.
Барак Обама предизборно обеща да признае геноцида, ако бъде избран. В момента се опитва да спре Американският Конгрес да не гласува по този въпрос. Турция му е необходима - като съюзник в НАТО, като подкрепа в Ирак, като път за газопровода Набуко, с който да се ограничи влиянието на Русия, като пример за успешно демократизирана мюсюлманска държава, като пазар за Американски стоки...
В същото време в Швейцария е осъден и глобен турски националист, Dogu Perincek (не съм сигурен как се произнася) е осъден защото отричал геноцида. След него са осъдени още няколко човека - глобите са по-скоро символични за политиците (няколко хиляди долара), затвор няма, но все пак се прави нещо. Подобен закон има и във Франция.
В резултат на това господин Догу заяви че ще съди Швейцария, защото нарушавали свободата на словото като не му давали да изразява мнението си. Дали това е наглост зависи основно от гледната точка.
За мен Турция може да иска да има право на свободно мнение и изразяване само ако признае това право на своите граждани - осъждани за изразяване на мнение относно геноцида.

Фактите бяха дотук, продължавам с отвлечените размишления. Докъде трябва да се простира свободата на словото? Трябва ли човек да бъде ограничаван да не твърди неща, които правителството е сметнало за сигурни? Правителствата, а и историците, понякога са се оказвали неправи. Галилео е бил осъден да се откаже от мнението си, че земята се върти.
От друга страна, да отричаш планираното убийство на над милион човека е жестоко. Нещо повече, окуражава държавите да го повтарят. Има слухове че точно мълчанието за арменският геноцид е убедило Хитлер че няма да има проблеми след като изпълни Холокоста.
Това не е като нашият спор с Македония за езика - тук става въпрос не за националното самосъзнание, а за смъртта на над милион човешки същества. Тук не става въпрос за мнение - на хората им е все едно дали земята се върти, но им пука дали ще живеят... съвсем основателно.
Да, арменският геноцид е направен преди много време, от различно правителство, част от виновните дори са осъдени - но фактът трябва да бъде признат. Все едно САЩ да отрекат робството, Ватикана да отрекат Инквизицията, Германците да отрекат Холокоста... защото тези неща продължават да се случват. И геноцидите, и религиозните изстъпления. В по-малки размери, но се случват. Трябва да се покаже, че проблемите не могат да се замитат под килима, че отговорност ще бъде търсена, че нещата не се минават безнаказано - защото точно това води до повторение на зверствата. Миналите ери трябва да бъдат признати, за да бъдат оставени зад нас.

In your life could you carry on
Could you never think about it
Till in time you start to doubt it
Then you close your eyes
Is it really gone?
How in truth can you defend her
If you're really not remembering

Where's your god now?

Малко са споровете, които да довели до толкова много човешки жертви колкото споровете около съществуването на Бог. В днешни дни много малко са готови да убиват за това (като процент от населението), но това не спира хора от всеки пол, възраст и професия да бълва "доказателства" за и против съществуването Му.
Разбира се най-лесно е да забиеш топката в чуждото поле, т.е. да искаш другата страна да докаже каквото и да е. Но ако ще правиш така не е ли по-лесно просто да не спориш? Без доказателства няма да си промениш мнението, нито ще накараш другият човек да каже 'ей, верно, нямам доказателства значи сигурно си прав и ще ти повярвам'.
По-забавно е да гледаш смешните доказателства за и против съществуването на Бог. Ще направя кратък разбор. Запазвам си правото да добавям още в бъдеще.

ЗА:
Глупави
- (интелигентният дизайн) Условията на Земята са толкова добре нагласени за нас, че е невъзможно да са възникнали случайно. Ако бяха дори малко по-различни нямаше да можем да живеем тук. Значи някой ги е създал, така че да ни е удобно.
Това доказателство получава STRATEGIC FACEPALM наградата на този пост. Условията на Земята можега да са каквито си искат, но веднъж зародил се, живота може да се приспособи към почти всичко. Еволюция, нали? Ако се бяхме пръкнали на Венера щяхме да се чудим колко добре са създадени потоците лава и дъждовете от сярна киселина. Ако имаше вода и/или кислород бихме се разтворили, така че всяка мисъл че живот би могъл да се зароди или да съществува на Земята би била осмивана.

- (нещо свързано с Библията) Ако приемем Библията за алегория бихме могли да открием много физични закони в нея, както и математически формули, които хората тогава не са можели да знаят.
Да, ако разгледаме 'Алиса в страната на Чудесата' бихме могли да видим също толкова. В снимка на повърнато от слон - още повече.

Умни
- (облогър на Паскал) Ако сме добри хора, вярваме и се окаже че не съществува не губим нищо, понеже бихме живели според моралните принципи дори Бог да го няма. Но можем да спечелим много, ако Той съществува - вечен престой в Рая например. Обратно, ако не вярваме и го няма не печелим нищо, но ако го има става лошо.

Първо, това е довод за да вярваме, но не е доказателство.
Второ, ако искат от мен да ходя на църква, да давам пари на Папата, да се кръстя, моля, вярвам и подчинявам на свещениците и какво ли още не - ще изгубя много. От пари, през достойнсто и свършим в самоуважение и способност за самостоятелно мислене, което ценя много повече. Не вярвам че ще отида в Ада ако съм живял добре, но не съм си взимал причастията.

ПРОТИВ:(тук има повече мисъл и за по-забавни)
Глупави

- Това че е всезнаещ и всемогъщ би нарушило природните закони, (най-вече теорията на Относителността).
Ако съществува в нашето пространство-време и е подчинен на нашите закони - може би. Но някога хората са мислили че е природен закон телата да падат надолу. Покажи им балон с топъл въздух и той нарушава представите им за природните закони. Това не значи че балона го прави, просто законите са по-сложни, отколкото са си мислили. Да смятаме, че знаем всичко сега е смешно.

- Чудесата нарушават природните закони, следователно са невъзможни.
Същият случай като с балона - това че досега нещата са подкрепяли една теза не означава че е непременно винаги вярна. Промени малко обстоятелствата и нещата се случват.

- Библията е писана от Бог, но проповядва робство/убийство/геноцид.....
Библията не е писана от Бог, писана е от хора. Старият Завет е бил писан много отдавна, от евреи. Представлява смеска между историята им и 'наръчник за оцеляване в жестоката реалност на древната история'. Някои от описаните неща са били необходими. Някои не са били, но евреите са ги правили, просто защото всички останали са ги правили. Други са били правени, защото никой друг не ги е правил. Днес необходимостите са много по-различни, и голямата част от посланията в Библията са безнадеждно остарели. Ако цивилизацията рухне може би пак е са нужни, иначе е по-добре да не се приемат на вяра. Същото важи за Новият Завет, Корана и всички останали.

- Молитвите не се сбъдват. Следодателно Бог или го няма, или не отговаря.
Бог не е длъжен да прави каквото му казваме. Не ни е подчинен. И добре че, понеже имайки предвид колко глупави и противоречиви молитви има светът щеше да е много зле ако се изпълняваха. Разбира се може да се попита 'а защо не изпълнява поне част от молитвите? Онези добри молитви от праведни хора?' Хората по дефиниция не знаят всичко. Неща, които изглеждат нелогични за пешките може да са част от план на Шахматиста. А може и да не са. Във всеки случай е по-добре човек да се справи сам, вместо да се надява на молитви. Така че не разчитайте на молитвите, а се грижете за себе си както можете.

Умни

- Съществуване означава че е изграден от материя или енергия. Понеже учените още не са засекли нито материята, нито енергията Му, значи не съществува. Феномени като черните дупки също не могат да се засекат пряко, но за тях има достатъчно коствени доказателства. За Бог няма, значи и него го няма.
Първото най-лесно обяснение е че той е извън нашето пространство-време. Също както учените от Матрицата не биха могли по никакъв начин да засекат системният администратор. Мисля че Бог не използва машини за да смятат как падат снежинките аnd stuff, но това не значи че не живеем във виртуална вселена.

- Щом Бог е всемогъщ и ни обича, защо има толкова страдание по света? Значи или Бог не може да го премахне (и не е всемогъщ), или не желае, и следователно не заслужава да го почитаме.
Това е доказателство горе-долу толкова известно колкото Облогът на Паскал. Проблемът в него е следният - страданието не е причинено от Бог. Ние си го причиняваме. Над 95% е в следствие от човешка глупост, злоба, арогантност, алчност и още каквото се сетите. Войни, мъчения, геноциди, преследвания - сърбаме каквото сме надробили дружно, като човечество. Бог ни е дал свободна воля, и ние естествено правим каквото си искаме. Ако Бог ни спре ще ревнем до небесата че ни се меси в работите. Само че на Бог явно не му трябват послушни роботчета. Има предостатъчно послушни камъни, пуснеш ги отвисоко и падат, бутнеш ги и се търкалят, оставиш ги и си седят. Не казвам че са безполезни, но съгласете се че от наша гледна точка живеем по-пълноценно от тях.
Господ ни е дал способността да се учим и да мислим. Удряме си палеца с чук, Ауч, боли, удряме отново, Ауч, пак боли, удряме за трети път, хмм, може би е добра идея да не го правим отново? Проблемът не е в чука, едно много полезно сечиво, проблемът е в нас. И знаете ли какво? Бавно, но постепенно се учим да не бъдем такива задници един към друг. Свободата е голяма отговорност, но вече сме по-отговорни с нея. Войните стават по-малко и с по-малко жертви, на изтезанията и преследването не се гледа с добро око.
'Ами невинните жертви?' Пискат атеистите, за тях живота не е справедлив. Къде е Бог тогава? Ами където е бил винаги. Живота, погледнат отблизо изобщо не е справедлив. Дали е, или не е, в общ план не знам. Но това че има невинни жертви не значи че Господ е гадно копеле, а че хората са гадни колепета, и ако не искаме ние да сме следващите жертви трябва да озаптим онези от нас, които правят живота на останалите гаден.
Ами природните катастрофи? Те не са предизвикани от хората, а причиняват много страдания. Ами първо, те причиняват много малък процент от страданията и смъртните случаи. Второ, имат навика да са предвидими, ако не като време, поне като място. Знаем къде се случват силните земетресения. Знаем кои вулкани са активни. Знаем местата, където се образуват и откъдето минават урагани. Знаем кои реки имат навика да преливат, и в кой сезон. Хората, които живеят там, се предполага (ако са били умни) или да се изселят, или да се подготвят. Ако седиш в мокра медна броня на върха на самотен хълм по време на гръмотевична буря няма значение дали хвалиш Бог или го псуваш, най-вероятно ще си го отнесеш. Много от хората, живеещи в опасни места не могат да се приготвят, защото са бедни, и не могат да емигрират, защото гъстотата на населението е голяма. Ами значи населението е твърде голямо, което пак си е наша вина защото сме се намножили като зайци. Това е и причината милиони да умират от глад. Ние, по наша свободна воля сме се наплодили докато накрая не можем да се изхраним. Господ не ни е виновен за нищо. Вместо да псуваме можем да си научим урока и да не повтаряме грешката си.

- Щом Бог е всемогъщ, защо не ни е създал идеални и мъдри, а толкова глупави и грешни. Значи или не е всемогъщ, или греховете всъщност са добри, или не го е грижа за нас.
Греховете не са добри или лоши, те са поведения, които водят до неприятни последици. Или са водили в миналото. Но, да, хората са глупави. Но защо мислите че сме завършен продукт? Ами ако Господ ни създава в момента? Точно това е начинът да се превърнем в едни мъдри и предвидливи съществва - даваш все повече свобода и хората по метода на пробите и грешките еволюират като раса в нещо по-добро.
'А защо не го направи веднага. Ей-така, за секунда.' А защо си мислите че вашето време е обективно? Може би толкова ще отнеме, а ние просто си мислим че времето ни тече нормално?

Моите интереси 4: Мисленето (Normality, is not a word I understand at all)

Може би сте забелязали, аз обичам да мисля. Просто така да седна (или още по-добре, да легна) някъде и просто да размишлявам. Ако има някой, с който да споделя изводите си, да обсъждаме или дори спорим - още по-добре. За съжаление рядко се стига дотам. Обикновено изводите са или твърде безполезни, или плод на лично мнение и споровете се израждат. Но безполезните ми мисли ми носят същото удоволствие, колкото безполезните високи резултати в някоя игра носят на геймъра. Може да се наложи да мисля сам, но няма да спра да го правя.
Нека дам пример за такова мисловно упражнение. В повечето учебници по биология казват, че светлината попада върху лещата на окото и се обръща, т.е. нещата се виждат завъртяни на 180 градуса. Тази информация се праща в мозъка, който отново я обръща, за да виждаме нормално... чакай малко. Защо му е на мозъка да обръща информацията? Това няма никакъв биологичен или еволюционен смисъл. Значи вероятно виждаме нещата, каквито ни ги предават очите.
Сега автоматичната реакция на нормалният човек би била 'ама как така, нали виждаме че земята е долу?'. Ако 'надолу' значи 'по посока на гравитацията', да, земята е надолу. Само че самото 'надолу' е в обратната посока, да не говорим, че никой от нас не мисли физично. Затова приемам старата представа за нагоре и надолу - главата ви всъщност виси надолу... стърчи надолу де. Това, че усещанията ви не се променят, когато си затворите очите, не променя нищо. Приели сте че, когато раздвижите крака си и докоснете земята, усещането идва 'отдолу', защото такова го виждате. Ама не, всъщност когато ходите краката ви се оттластват от земята, която е доста НАД главата ви. Свикнали сте, че когато свиете вратните си мускули (един от читателите ще се усети точно за кои мускули става въпрос:р), зрителното ви поле се променя, и мислите че сте погледнали нагоре. Точно обратното, погледнали сте надолу, към небето. Изощо нещата изобщо не са такива, каквито ги мислите, но това не променя абсолютно нищо, защото докато мозъка се учи той възприема нещата, както ги вижда. Ако на едно дете сложите очила с призми, които обръщат картината, то ще порастне и никога няма да знае че има нещо гнило... докато не си свали очилата.
Представете си сега, как един човек се е родил с разменени нерви, и вижда синьо вместо червено и обратно. Той вижда небето червено и кръвта синя. Ще може ли да разбере, че вижда различно от останалите? Хич и изобщо! Когато е бил дете и е посочил небето или някоя синя дреха, родителите са му казали 'Синьо' и той е започнал да нарича по този начин червеното. За него синьото дори ще е топъл цвят, защото ще го асоциира с огъня, нагрятият метал, и всички неща, които карат нас, обикновените хора, да асоциираме червеното с топло.
Може би всъщност кой цвят ще виждаме като какъв се определя по случаен принцип. Докато не усъвършенстваме преноса на съзнания (може би трансплантация на мозъци или директно предаване на спомени и споделяне на усещания?) няма и да разберем.
С това искам да покажа колко относителни са усещанията ни. И тук става въпрос за едни цветове и посоки, които уж са еднакви за всички. А когато става въпрос за отвлечени идеи като добро и зло, патриотъзъм и дълг, цел и смисъл, и всичките останали неща, които определят живота ни, нещата стават много по-сложни. Мозъкът е адски приспособима кофа неврони. Има инстинкти и заложени идеи (каквото и да ми обясняват разни хора), и не е свободно-програмируем като процесорите, но в голямата си част работи като се учи. Доколкото знам висшите примати не правят секс, ако не са научени. Имат инстинкт и нагон, но просто не знаят какво да правят. Едно отгледано по специален начин дете може да се превърне в брилиантен математик, но да не може да си върже връзките на обувките и да не знае имената на цветовете - това само ще разсейва умственият му капацитет. Неговият брат-близнак може да бъде развит като идеален снайперист, например, но дори да не може да брои до повече от пет. Затова децата, членуващи в пропагандни организации като Хитлерюгенд, Пионерчетата, Бой-Скаутите и арабските религиозни училища, при подходящ контрол се превръщат във фанатици. Усещанията им за 'нормално' са крайно различни от усещанията на деца, отгледани от либерални родители. Затова културните разлики между хората от Западна Европа са толкова различни от тези на нашите родители, израстнали по време на комунизма.
Но извода от цялата тази триада е друг - няма такова нещо като 'нормално'. Това, което вие считате за естествено, сте го попили като малки. За хора, отгледани по друг начин, то би изглеждало глупаво и нелогично. Да обсъждаш Шекспир на футболен мач е поне толкова просташко, колкото да скандираш 'ЦСКА шампион' с пълен глас в библиотека. Няма такова нещо като 'правилно'. Имайки предвид че сме пригодени за обществото, в което живеем, се стремим да го запазим. Може би то не е правилно. Може би трябва да си помагаме и всичко да ни е общо. Може би трябва да се борим самостоятелно, за да бъдем по-силни и да се самоусъвършенстваме. Няма 'идеално' общество - има неработещо, и в различни степени кретащо напред.
Update 24.01.2010:
Моля читателите да се замислят има ли нещо (каквото и да е то), което да е било общоприето във всички култури и във всички времена. Ако се сетите, напишете го в коментарите.
Не е красотата. Японските благороднички са чернили зъбите си, за да бъдат по-красиви, днешните жени ги избелват. Древните китайки са чупили краката на момичетата за да им намалят ходилото. Получава се свод подобен на обувките на токчета, но крайно болезнен и според мен грозен. В Европа са пристягали жените с корсети, за да може кръстчето им да стане по-малко, прецаквайки обще взето всичките им вътрешни органи без изключение. Мога да продължа още много.
Не е избягването на болката. В много култури болката е била признак на мъжество. Индианците (а и спартанците) са подлагали децата на болезнени процедури за да изпитат дали са готови да станат мъже.
Не е в цененето на живота. Траките са скърбяли при раждане и са празнували смъртта. Ацтеките са избивали по няколко десетки хиляди в рамките на няколко дена. Самураите са извършвали харакири ако господарят им е станал с гъза напред сутринта и им се скара (показвайки че самураите при все всичката си култовост са били първите емо).
Стремежът към знания? В Китай при някои императори са погребвали учени живи, просто защото са учени.
Стремежът към секс? С всичките манастири, строени из Европа?
Ами отношението към сексуалните ориентации? В Гърция хомосексуалността е била на почит. В Япония педофилията не е била осъждана (в Турция мисля - също).
Алчността? Ашрамите в Индия, Кибуците в Израел и още много комуни са отхвърляли повече или по-малко частната собственост. Комунизма дори не го броя.
Стремежа към власт? Днешната демокрация се върти почти само около отнемането на властта от индивидите. Всеки е избран, най-важните са доста мелаък период, трите власти са разделени, властта е разпределена. Стремежът още е останал на индивидуално ниво, но културата и обществото са го изхвърлили навън.
Какво остава? Коя част от онова, което приемаме за твърда основа на нашите мисли е било прието навсякъде, по всяко време?

Нефта, Хипотезата Гея и мисията на човечеството

Има много противници и привърженици на теорията за 'peak oil', т.е. за максимума на добива на нефт. Ще дойде ли или не, ако да - кога? Само когато се замисли човек, че нефта не е възобновяем ресурс в рамките на човешкият живот, и две мозъчни клетки стигат за да се досетиш дали ще стане.
За загрявка ще спомена и една друга статистика. От 1965-та насам всяка година се откриват все по-малко залежи. През 1980-та за пръв път добива надминава новите открития, и оттогава никога не е изостанал от тях.
Логично е по някое време резервите да се изчерпят.

Жизнен цикъл
Живота на един нефтен кладенец започва с копулацията, т.е. с проучване на залежите. Когато бъде открит нефт, зиготата на кладенеца започва да се дели в главата на главата на нефтената фирма, бавно оформяйки ембрион. Когато цената на нефта скочи, или по други причини фирмата реши да инвестира там, нефтеният кладенец се ражда като Атина от Звсовата глава. Ако не сте запознати с подробности само ще спомена че е била нужна помощта на още един бог... с брадва.
Един нефтен кладеднец е голяма инвестиция и минава много време от даването на парите до първият бутилиран, опс, 'барелиран' нефт. За сметка на това в началото нефта е под огромно налягане и е нужно само да се закара тръбата до там и започва да блика като фонтан.
С времето, обаче, налагането пада, а оттам и добива на нефт. Години по-късно парите от ваденият на месец нефт вече не стигат за поддръжката на съоръжението и за заплатите - кладенеца върси на загуба. Нефта спира да тече и започва да капе. Могат да се направят няколко неща, като например да се инжектира сгъстен азот през съседен сондаж, който да вдигне налягането и увеличи добива. Но това също струва бая пари. Ситуацията е аналогична с мокрото пране - винаги можете да изстискате още вода, но всяка следваща капка струва все повече усилия.
Когато погледнем графиката на нефтеният добив в едно голямо нефтено поле, или в цяла държава, се забелязва как в началото добива расте, докато се откриват нови и нови кладенци. После един след друг кладенците минават своят максимален добив, и растежът като цяло спира, а после и се обръща. Големи скокове в цената на нефта може да превърне нерентабилни кладенци обратно в печеливши и да забави или спре намаляването, но това е само краткотрайно. На http://en.wikipedia.org/wiki/File:US_Oil_Production_and_Imports_1920_to_2005.png можете да видите как червената линия (добив на петрол в САЩ) е минала максимума си през 1970-те. По време на петролната криза 1978-1982-ра добива е скочил, но не е могъл да достигне предишните си нива въпреки значително по-високите цени и инвестиции.
Това се е случило с огромен брой нефтени залежи и държави. Вероятността това да не се случи с целият свят е мизерно малка.
От друга страна големите залежи вече са открити, защото са големи и се откриват по-лесно. В момента се откриват повече дребни залежи. Четох едно много удачно сравнение - големите залежи са като чаша с вода - може да се изпие почти всичко само с една сламка. Малките залежи са като напръстничета - трябва ти сламка за всяко едно, но водата, която изкарваш на сламка е много по-малко. Имайки предвид че цената на сламките, опс, кладенците, не зависи от това колоко нефт изкарваш, това автоматично значи че нефта става по-скъп.
От трета страна нефта на лесни места вече е открит. Остава нефта на гадни места - далеч под дъното на океана, във вечнозамръзналите тундри, в катранените пясъци на Канада. На тези места дори сламките струват все по-скъпо.
Та петрола няма да свърши, просто ще се добива по-трудно и ще стане по-скъп. В един момент добива ще започне да намалява.

Кога да започнем с подготовката?
Същият човек, който е създал теорията за peak oil, е написал доклад, в който казва че ако правителствата започнат да се вземат мерки и да се подготвят за този момент 20 години преди да се случи, могат да бъдат избегнати неприятните странични моменти. Ако подготовката започне 10 години преди момента, последиците ще са силно неприятни, но не катастрофални. Ако хората бъдат хванати неподготвени, нещата ще станат зле. Много зле.

Къде сме ние?
Имайки предвид как добива не растеше по време на 156-доларовият нефт, предполагам че времето е дошло. Само кризата, която рязко (но временно) намали търсенето, е маскирало факта, че производителите на нефт вече не могат да увеличават или дори задържат добива на същото ниво като преди. Но в момента, в който кризата си отиде, нефта пак ще скочи и истината вероятн още лъсне. Та във времето сме на прага на събитието.
В подготовката? Много назад. Вече са навлезли по-икономични коли, което е хубаво, но те все още ползват нефт. Електрическите коли са или с размер и външен вид на количка за голф, или струват майка си, баща си и половината останали роднини. Или и двете. Поне по света заговориха повече за жп-транспорт. В България, естествено, ще уволняваме хора от БДЖ.
Електричеството също започва да се произвежда все повече от възобновяеми източници. Растежът е значителен, но щом махнем ВЕЦ-овете все още е под 5 процента световен добив. Масово се използват въглища(които замърсяват), нефт и природен газ (който ако не знаете пак идва от нефтените кладенци). Няма как да е иначе, защото това са най-евтините начини да се произведе ток.

Какво ще стане?
Ами хората ще осъзнаят че нефта никога вече няма да бъде в достатъчни количества, за да задоволи търсенето. Никога вече няма да бъде евтин. И това ще е достатъчно, за да накрара всеки с малко акъл и възможност, да купи колкото може нефт, очаквайки да го продаде когато струва теглото си в злато. По принципа на търсенето и предлагането цената ще мине през тавана и ще се забие в някой облак.
В момента нефта присъства навсякъде. Пластмасата на клавиатурата и конитора ви идват оттам. Могат да се правят и органични пластмаси, но струват в пъти повече.
Всяка вещ, която можете да се сетите, е била превозена с помощта на нефт. Някои стоки идват чак от Китай, т.е. хиляди километри превоз. Цената на този превоз ще скочи.
Ние, мнозонството българи, не сме свикнали на пътуваме много със самолет, но за цивилизованите граждани скокът в самолетните билети ще е убийствен. Малко по-добре ще са страните с добри (и бързи железници). Печелят Западна европа, Русия и Китай.
Електричеството също ще скочи.
Всъщност ще скочи всичко, защото всичко се пренася насам-натам и/или ползва електричество.
Вероятно съм споменал, но начина на живот на Американците се върти около евтиният бензин. Имат огромни рядко застроени предградия, на километри от центъра на града. Нямат добре устроен градски транспорт, или дори условия за подобрение. Имат неподходящ манталитет. Освен ако някое (чуждо и богато) правителство не ги подкрепи, ще умрат прави.

Хипотезата Гея
Нефта е свързан с една друга теория - хипотезата за Гея. Според нея както (потенциално) самостоятелни клетки образуват единен организъм, така и организмите могат да образуват екосистема, която се държи като единен организъм. Всеки вид и индивид в нея си има своя роля, това което еколозите наричат 'биологична ниша'. По същият начин различните екосистеми съставят биосферата, която също може да бъде разгледана като единен организъм.
Бихте ли предположили коя система представляваме ние, Човечеството?
Агент Смит не е бил прав - човечеството не е вирус. Имало е и още има много подобни на него видове, които идват, изяждат всичко и после пак мигрират. Най-елементарен пример са скакалците. Ако някой такъв вид стане твърде разпространен е изяждал системата, която го храни, и е измирал - случвало се е и преди, много пъти.
Но хората може би имат своя уникална мисия. Те представляват една система, която рядко действа логично и често е затривала стопанина си - половата. Имайки уникалната възможност да пътуваме в космоса, макар засега твърде наблизо, ние имаме възможност да разпространим биосферата. Тя ще се раздели като бактерия на всяка планета, на която се опитаме да се заселим.

А нефта? Това е просто майчиното мляко, предоставено ни от Майката Земя - пълно с енергия и предоставено безплатно. Тепърва ни предстои болезненият процес на отбиването, на първото истински самостоятелно хранене и развитие. Никой не казва, че ще е лесно, но е неизбежно.