Дисекция на инересите ми 2: Изгубен потенциал

И докато съм на тема приказки от миналият пост нека разкажа най-тъжната приказка, която знам.

Приказка трета.

Един селянин (да, селските приказки са навсякъде, както и аграрите) забелязал че орлица му отнася кокошките. Един ден я проследил и намерил гнездото й.
Покатерил се по скалите, намерил и разрушил гнездото и счупил яйцата. Само едно току-що излюпено орле решил да вземе със себе си.
Оставил орлето в двора си и то пораснало сред кокошките. Научило се да кълве червейчета в торта, да подскача наоколо, да се държи също като кокошките.
Един ден видяло че всички кокошки се изпокрили.
- Какво става? Защо се криете? - пипитало то.
- Има орел отгоре. Скрий се! - извикали кокошките.
Орлето погледнало нагоре, видяло гордата птица и помислило.
'Ех, щеше ми се да можех и аз да съм толкова силен и свободен.'

Сега ако бях холивудски режисьор щях да направя филм, в който орлето се научава да лети и да се бие по 'тае-куон-кокош' от стария петел навръх плевнята и защитава беззащитните кокошки, които са го огледали. Или ако съм по-злобен ще го намерят орлите, ще му дадат всичко, което е пропуснал и той ще отмъсти на селянина за майка си.
Само че в момента съм в истинския свят. Знам как свършва приказката - отлето умира като кокошка. Оставете приказката. Това се случва навсякъде около нас.

Имаше един аргумент срещу аборта, цитирам:
Ако познавате бременна жена, която вече е имала 8 деца, три глухи и едно със забавено развитие, която има сифилис, би ли й препоръчал да направи аборт?
Ако да - значи би убил Бетовен.

Не знам обстоятелствата около Бетовен, раждането и семейството му, но знам едно. Десетки хиляди Бетовени, Нютони, ДаВинчита и който още се сетите са били погубени не от аборт, а от глад или са били принудени да работят за да издържат голямото си семейство вместо да получат образование и шанс да изпълнят потенциала си.

Естествено в момента положението е много по-добро от преди. Дете със заложби отива на училище. Какво се случва? Показва блестящи резултати в първите уроци, след това или останалите го намразват (щото завиждат или се чувстват непълноценни) или му става скучно, тъпо и намразва училището.
Детето пораства. Без усилия поддържа успяха си на нивото, което е преценило че няма да му носи проблеми. В него се възпитава мързел и незаинтересованост. Когато стане възрастен човек ще постигне колкото или по-малко от връстниците си, защото не е свикнало да полага усилия. Повечето умствен потенциал отива в канализацията.
Брилиянтни математици и физици пишат литературни съчинения. Потенциално велики писатели блъскат главите си в химични уравнения.
Разликата днес е в онова дете, едно на хиляда потенциални гении, едно на милион нормални деца, което не позволи на света да убие интереса му. Някои полагат усилия, за да се измъкнат оттук и да емигрират. Някои използват интернет за да общуват със себеподобни и да учат.
Децата с IQ над 180 почти винаги се самоубиват или самоизолират. Ако бъдат събрани, или за тях се полагат отделни грижи могат да постигнат чудеса. Засега обаче усилията се хвърлят за ограмотяване на всички деца, независимо какви са. Няма лошо, но може да се постигне толкова повече...
Когато бях малък ми се искаше да има някой, който да е посредник между мен и света, оставяйки ме да се занимавам само с нещата, които ме интересуват. Като мениджър за спортистите, оставяйки ги да се грижат само за формата си. Аз определено не съм от онези гении, може би в момента съм сравнително интелигентен, но все още бих предпочел да бях събран с надарени деца, покрай които да се налага да се напрягам за да поддържам темпото. Вероятно бих изгубил много от нещата, които приемам за даденост сега, но и сега общуването за мен е повече задължение отколкото удоволствие или необходимост.
Знаете ли че елитните училища са подбирали учениците по пол, физическа форма, потекло и доходи от векове, но първото училище за надарени деца е било открито преди по-малко от век?
Ако имах възможност, бих направил първият пансион за хиперинтелигентни, където всеки да се занимава само с интересуващите го неща. Бих се чувствал като последният идиот там, но поне децата ще имат по-голям шанс да се научат да общуват помежду си вместо да се изолират.

Прилагам есето, което ме вдъхнови. Авторът е с IQ около 190.
http://www.worlddreambank.org/P/PRODODD.HTM

Нестандартните наркотици 2: Peer pressure + Бонус - Приказки за порастнали деца.

Общественото/околното мнение е странен наркотик. Всички се бият по гърдите 'аз не съм пристрастен', но в същото време 99.999% търсят одобрение и подкрепа в околните. Този наркотик е много повече въздействащ върху поведението и мисленето, отколкото е пристрастяващ, но все пак е наркотик, при това от най-опасните.
Общественото мнение може да се изразява в мисълта 'ами какво ще си помислят хората по улицата като ме гледат с тази прическа/дреха' до настроението по концерти и футболни мачове, когато волята на тълпата се предава от човек на човек и усилва постоянно.
Искам да покажа няколко гледни точки за тази дрога.

Приказка първа
Един селянин, от времето когато селянин е означавало човек изкарващ си хляба от земята с двете си ръце и много труд, решил да продаде магарето си в близкото по-голямо село с голям животински пазар. Взел и внука си със себе си - да види свят момчето.
Обаче селянина се мислил за умен и искал магарето да изглежда свежо, затова метнал багажа си на рамо и повел магарето ненатоварено. Минал покрай центъра на селото си и хората го сочили с пръст - ето човека, който носи товара вместо магарето си. Човека не им обръщал внимание, докато когато минал покрай ковачачницата ковача не му казал.
- Ей, приятел! Искаш ли да те подкова?
Човека се ядосал, метнал багажа на магарето, седнал и той на него и продължил по пътя си. След малко се разминал с няколко жени.
- Как не те е срам, голям човек и яздиш магарето а бедното дете да ходи пеш!
Селянинът слязъл от магарето, сложил внука си на него и продължил. По някое време подминал старец.
- Какво неуважение? Ти си възрастен и ходиш пеш, а детето дето е пълно с младежка енергия ще се вози! Ще го разглезиш! Ще се научи да не уважава възрастните.
Човека не се осмелил да свали внука си, но седнал зад него на магарето. Малко преди да стигне до другото село го подминали още хора.
- Не те ли е жал за магарето? Така си го натоварил, че ще издъхне!
Селянинът учтиво и по селски го напсувал на близки и роднини, без да забрави първо да покрие ушите на внука си с длани.
След това отишъл на пазара и продал изтощеното добиче за половината пари, на които се надявал.

Поуката според мен е: следвайте общественото мнение! То е единодушно и знае кое е най-добре за вас!
А каква е поуката според вас?

От другата страна на бариерата е една друга приказка.

Приказка втора
Имало едно време един много мъдър човек. Бил толкова мъдър, че успял да разбере че след седем години всичката вода в изворите ще се превърне в отрова и всички, които я пият ще полудеят.
Човека много се притеснил, но седем години градил резервоари и ги пълнил с вода. Оказал се прав, след седем години водата се променила и всички останали се побъркали.
Човекът пил от складираната вода и отначало се радвал че избегнал тъжната участ на околните. Постепенно обаче забелязал че понеже всички били луди го приемали за нормално, а неговото поведение предизвиквало подигравки. Всички започнали да го наричат луд и го избягвали. (А вие ако знаете че някой пие само от своята складирана вода и твърди че останалата е отровна и води до лудост какво бихте си помислили?)
Накрая човека се отчаял, излял всичката събрана вода, пил от новата, побъркал се като останалите и живял щастливо с тях до края на дните си?

Поуката според мен е: Може да си прав, но ако всички останали са на друго мнение правотата ти сама по себе си е безполезна. 'Нормално' е по-често срещаното, не правилното.
А каква е поуката според вас?

Общо взето всичко зависи от гледната точка и нещата рядко са прости. Човек по-добре да се научи да преценява за всеки случай поотделно, отколкото да казва 'винаги е така и толкоз'.

Update 13.10.2009: Напоследък нещо изпитвам голям глад към този наркотик.
Искам хората да ми четат разказите, защото малкото, дето са го прочели са ги харесали. Дразня се, когато хората, които иначе четат аматьорска литература дори не поглеждат моите неща. Нямам проблем да ги критикуват, но дори да не го прочетат ми се вижда гадно. Не искам да се превърна в поредният крещящ за внимание саморекламиращ се досадник...макар че бавно го правя. Мамка му.
Искам и хората да четат и обсъждат постовете в блога ми, но от друга страна не искам да знаят че са мои. Не смятам че повечето хора са готови да приемат написаното само като гледна точка и ще се обидят. Други вероятно няма да споделят мнението си обективно, за да не ме обидят. Като цяло предпочитам да се крия зад анонимността в интернет. Макар че пак се дразня когато давам линк към теми на хора, които съм мислил че биха ги оценили, а те не ги четат. Пада ми се за грешната преценка, предполагам.
Мда, в много отношения съм по-зле от околните, но поне го знам. Лошото е че все повече отстъпвам от принципите си. Улавям се че забравям за какво започнах блога. Той трябваше да бъде кошче за идеи, не метод за самореклама. Добре че света е там, за да ми напомня какви са принципите ми, и защо са такива.