Какво съм аз?

Една от причините да изпитвам недоверие към прихиатрите, е вярата ми че ако човек мисли, задава си правилните въпроси и отговаря на тях честно, няма да има нужда от тях. След като прочетох една-две книги по въпроса (и половината уикипедия) имам леко по-различно мнение по въпроса, но все пак смятам саморазпита и откровените отговори за много полезно нещо.
Например това ми помогна в търсенето на отговора на въпроса 'какво всъщност съм аз'. Не, не съм името си - това е просто последователността от звуци, които ползваме за да покажем с кой точно желаем да общуваме.
Не се отъждествявам и с тялото си. Като малък си мислих че се намирам някъде точно зад очите, като малко по-голям си представях че съм човече в гигантски робот в свят на гиганти, в момента мисля че дърпам конците на купчина месо и кокали. Просто ми е трудно да бъда отговорен към тялото, макар да осъзнавам че е от най-ценните ми притежания.
Дълго време смятах че като не храня тялото си (защото ме мързи), го дисциплинирам. Но вместо да го тренирам отговорно, всъщност се държа с него като небрежен собственик - и то ми се отплаща съответно. Нещата не опират само до храната, естествено, а и до водата, температурите, на които го излагам, рязките, макар и рядки и обикновено кратки, натоварвания...
Истината е че огромна част от характера ми произлиза от избягването на почти всички физически усилия и повечето психически (отново извод от саморазпита). Яденето е физическо усилие, чистенето - също. Колкото и да е странно, но не възприемам катеренето така, ако не го правя често. Мисленето не е усилие, но запомнянето е. Обичам да поемам огромни количества информация, стига да не смятам за необходимо да я запомня.
Доста дълго се отъждествявах с психиката. После разбрах друго. Когато седях на ръба на пропаст и съзнанието ми казваше 'скачай, няма страшно, нали го обмислихме и се съгласихме че трябва да се направи' подсъзнанието просто поемаше юздите и ме дърпаше назад. За уточнение - бях с бънджи и наистина нямаше нищо страшно в скачането. Страшното беше че не контролирах дори малкият свят в главата си. Накрая скочих, и щом пиша този пост значи предполагам всичко е минало наред. Но скокът, и доколкото разбрах първият скок за всеки, е въпрос на самоизмама, крачка докато се гледа напред, а не надолу. По-късно усетих колко голяма част от поведението ми всъщност не се контролира от мен. Нещата, които обичам или мразя заради идиотски причини. Случват се неща, които ясно осъзнавам че са отминали и/или незначителни, но продължават да ме тормозят и преследват. Подсъзнанието/характера ми ме изтезава заради мнението на хора, за които нито аз, нито дори на подсъзнанието/характера му дреме. Очевидно дори психическата дисциплина ми липсва (както и всичко свързано с усилия, ест.).
Мисля че съм това, което повечето хора наричат 'душа'. Но душата не е характера, който съм изградил, нито способностите, с които съм се родил, нито уменията, които съм изградил, нито фобиите, които съм придобил. Ако ви отнемат поправянето на правописа, калкулатора, интернет търсачките, копи-пейста, няма да можете да правите повечето от нещата, с които ви свързват вашите онлайн познати. Но характера ви не зависи от това. Все пак вие не сте нито компютъра, зад който седите, нито програмите, които ползвате. Сложете ме в тяло, което не може да смята - аз пак ще съм аз. Отнемете възможността ми да помня, лоботомирайте ме, разделете двете половини на мозъка - способността ми да възприемам света около мен, да обработвам информация и да общувам вероятно ще намалее катрастрофално. Натъпчете ме с наркотици и химикали - и характера ми ще се промени. Но вярвам че моята същност ще остане същата. Тя винаги ще избира адекватно от предоставените от тялото, мозъка и характера възможности според възприетите от тях условия. Просто предоставените възможности и възприетите възможности са коренно различни в зависимост от състоянието на тялото, предварително научените умения и околните условия.
Това е свързано с илюзорността на света (предишният пост), такъв, какъвто го възприемаме през цялото изкривено, изцапано огледало, което мислим за нас самите. Гордостта, алчността и завистта стават глупави. Все пак огледалото е нужно, защото без него няма да имаме връзка със света, пък бил той илюзорен или не.
Съвсем близо до това е и въпроса всъщност колко сме различни един от друг. Не сме ли еднакви под плътта, скрити зад рефлексите и навиците, надрусани с хормони лично производство?