Alien Swarm + Flamethrower = Aliens Warm + Satisfaction

Смятах да пиша продължение на поредицата за истина и илюзия, в което да дам малко повече примери за илюзии, какво става когато илюзията се разбие преди умът на човека да е готов да я понесе, как и защо хората се крият в илюзиите и как това не е лошо нещо, ако смятат някой ден да се завърнат.
Започнал съм да пиша втори нареждащ пост, както и тема за наркотиците, в която да говоря за компютърните игри.
В момента обаче не мога да пиша за никоя от тези теми... е поне не в прав текст. Мога обаче да ви покажа последиците от геймъркста наркомания, защото ще пиша за компютърната игра, с която съм се зарибил напоследък.
По компютърни игри се зарибявам бързо и дълбоко, играейки с часове подред и едва отделяйки време за всичко останало. Така минават седмица или няколко месеца, преди тотално да и омръзне и/или се зарибя по някоя друга игра. Имало е периоди, в които са ми били омръзнали всички игри. Това е тъмно и депресивно време, в което нуждата да играя продължава да ме изгаря, но няма с какво да я заситя. После отново идва маниакалният период, с някоя нова игра и някоя нова мания.
Последната ми мания се нарича Alien Swarm. Напълно безплатна е - и напълно велика. Трябва само да се смъкне от Steam и може да се играе веднага. Статистиките се пазят в мрежата, така че с профила от сайта може да се инсталира на кой да е компютър и всичко постигнато дотогава се запазва.
Играта е заимствала геймплея си от Crimsonland - друга игра, която ми е много скъпа, може би защото в нея за се оправям доста добре. Камерата е отгоре, управлява се с wasd, а посоката а стрелбата се задава с мишката (макар че може да се играе и като FPS). Всеки може да носи до две оръжия и един предмет екипировка.
Атмосферата и историята са като от филма Aliens - колония е пометена от пълчища извънземни и група звездни морски пехотинци са пратени да спасят каквото има за спасяване (главно информация, няма останали живи хора). Има дори автоматичните кули от филма.
Идеята е подобна на Left 4 Dead - четирима души са пуснати в ада, гъмжащ от всякакви гадове. Нужна е отборна тактика, защото четирима Рамбовци умират доста бързо, особено на високите нива на трудност.
И накрая, играта се играе подобно на Team Fortress - има 4 класа персонажи, по 2 персонажа във клас. Вдигат се нива, но това не подобрява показателите. Само се отключват нови оръжия, които в повечето случаи не са по-лоши от предишните, но позволяват повече разнообразие и са по-подходящи за различни мисии. И макар че може да се тренира и с ботове, основната част от играта е в multyplayer-а.
Общо може да се играе като Офицер, който вдига здравето и огнестрелната мощ на отбора до +30%, специалист специални оръжия, който носи картечницата и също така носи на бой, техник, който хаква вратите и често е нужен за различни задачи в мисиите, и лекар. Има 4 нива на трудност, лесно, нормално, трудно и невъзможно, общо 7 мисии в кратък кампаний, които са отключени веднага.
По принцип не съм фен на multyplayer игрите, но и Замундците по принцип са вегетарианци. Интернета ми е порядъчно слаб и това ме спира повече от останалите неща. Освен това играта в мрежа предполага общуване, което не ме привлича особенно.
Тази игра обаче ме хвана достатъчно за да продължавам да влизам в мисии, макар че ме изхвърля от половината от тях заради лоша връзка. Продължавам да играя мисии, макар че хората се пръскат като пилци и умират като такива. Понякога даже имат основание - примерно психопата с огнехвъргачката им пали задниците постоянно (вместо да им ги пази), ако са наоколо. Да, случват се и други глупости... http://nerfnow.com/comic/344
Но понякога (на мен ми се е случвало точно 2 пъти) се попада на точен отбор. Хората взимат муниции и екипировка, която да облагодетелства отбора, а не лично тях, движат се заедно, прилепят се по стените, за да не стрелят по съотборници и да не застават в пътя на стрелбата им. Изчакват и пазят човека, заваряващ отминатите врати, нещо незадължително, но увеличаващо шансовете за оцеляване. Раздават си муниции и здраве, държат се като едно цяло. Усещането да си част от една убийствена машина, минаваща оттам, откъдето 4 или дори 6 рамбовци биха били изядени, е невероятно. Няма значение дали си човека с картечницата отпред, помитащ враговете като комбайн, или хилавия поддържащ персонаж, който лекува, носи муниции и пази фланговете на отбора. Когато спасих съотборник, затънал до ушите в чудовища, и той ми благодари наистина се почувствах полезен. Когато той ме спасяваше много пъти после се почувствах закрилян. Понякога отбора се разбира без думи и се движи като ято, друг път един от тях става лидер и ги насочва. Удоволствието от добре работещ отбор е голямо във всеки случай.
Знам че всичко това е компенсаторен механизъм, но по дяволите - върши работа. Видял съм достатъчно хора, които кретат през живота без мотивация, без цел. Цялата философия на света няма да ми даде тези неща. Ако една илюзия може да ме държи щастлив и мотивиран, и в същото време осъзнаващ че е само илюзия - еми гласувам за нея с две ръце. Може би в бъдещето ще намеря нещо по-истинско, с което да я заменя, но дотогава ще цъкам каквото и колкото мога.

Нестандартните наркотици4 : Информацията

От началото почва с това, което образованите наричат "обща култура". Преминава в онова, което учените наричат "творческо любопитство", и което твърдят че ни е издигнало над маймуните и движи прогреса.
Естествено е човек да иска да е информиран какво става около него. Или поне за важните неща по света.
В същото време мозъка обича да вижда връзките между нещата. Поне нещата, които го интересуват. Ако чете книга в нея има толкова връзки, колкото е сложил автора, или колкото са възникнали по случайност. Само че книгата, колкото и голяма да е, е крайна, докато света около нас не е.
И така, когато ми попадне да речем статията за някоя интересна битка (във връзка с някоя тактика, използвана от пълководците например), аз инстинктивно се опитвам да я наглася в представите си. Защо се е състояла? Защо се е водила войната? Кой я е водил? Какво е станало след битката? И изведнъж чета много повече информация, която на свой ред поражда много повече въпроси. Wikipedia има своите прекрасни страни, но трябва да се използва внимателно от такива като мен.
В един момент естета гастроном (т.е. човек, който обича да похапва вкусно) усеща че се е превърнал в тъпкач, който яде до повръщане, повръща, и после пак продължава да яде. Същото е с информацията. Не мога да запомня и една трета от нещата, които чета, но изпитвам нуждата да чета нещо ново, почти без значение какво е то. Докато преглеждам методите за леене на стомана пред 15-ти век чета и за Фолклендската война. Търся информация за начините за пътуване между звездите с познати технологии, докато следя проучане за състоянието на световната икономика.
Няма нищо лошо в това човек да е информиран. Нищо лошо за знае какви са правилата на света наоколо, това би могло да му помогне да твори, за увеличава морето информация, да даде своя принос. Ако има време от четенето, разбира се. А света и хората са се погрижили да има предостатъчно интересна информация за няколко живота.
Мда, това е наркотика, по който съм най-пристрастен, може би наравно с компютърните игри (които създават усещане за власт и контрол).

моите интереси 3: наркотици (+малко любов)

Мда, никога нямаше да се сетите по предишните публикации, нали?
Какво точно е наркотик е доста шантав въпрос без еднозначен отговор.
Единият възможен отговор е поведение или предмет, който може да доведе до привикване и съответно голямо страдание при отвикване.
Другият възможен отговор е че наркотиците са заместител на живота (или нещо друго), по-лесен, но по-малко стойностен избор.
Химичните наркотици, разбира се, попадат и в двете категории. Много по-лесно е да си биеш хероин венозно и да бъдеш щастлив, вместо да се трудиш усилено и да се радваш на плодовете на своя труд. Също така от по-лесно към по-трудно се преминава много... хм, трудно, затова отказването е много болезнено.
Вече разгледаните наркотици също попадат и в двете категории, с уговорката че музика трудно се отнема, понеже има навика да отеква в главата на наркомана години след като е чута.
Гледката на синьото небе, свободата, любовта и подобните, от друга страна, могат да доведат до привикване и съответно болезнено трудно отказване, но сами по себе си не са заместител. Те са ценностите, към които човек се стреми в чист вид.
В днешни дни една по една старите радости биват измествани от заместители. От една страна това е разбираемо, по света има твърде много хора, за да може планетата да ни издържа при предишните ни навици. Не казвам че връщането към доброто старо време е невъзможно, но ще се наложи 90% от населението на планетата да загине, да се стане това.
От друга страна хората се превръщат все повече в овчи консуматори. Какво като е заместител, нали е по-евтин, по-лесен и по-евтин продукт, вкуса е същият. Стига се дотам, че хората отказват първоначалният обект на желание, когато им се предложи безпроблемно. Свикнали са със заместителите и първоначалният обект вече е нещо ново и непознато.
Помните ли израза 'Секс, наркотици, рокендрол'? Новото поколение го видя и избра 'порно, шоколад, чалга'. Те дори не видяха 'Любов, живот, музика за душата' като избор. Заместителите се борят един с друг за вниманието на легналите по гръб, презадоволени консуматори.
Защо това е проблем? Ами първо, в борбата за оцеляване на компаниите има само краткосрочни интереси. Никой не му пука дали внуците му ще ядат камъни и пият токсични отпадаци, да се оправят. Другият проблем е че много от нещата, които преди са били само по силите на група, в момента се предлагат на всички. Изведнъж обществото се превръща от група егоистични късогледи маймуни. Или по-лошо, индивиди като мен.

Като завършек искам да разкажа малко за любовта. Наркотик или не, тя може да бъде много коварна. Нямам предвид фалшивата използваческа любов, нито обсебващата, която кара хората да вършат какви ли не глупости когато чувството не е споделено. Най-добрата възможна, истинска, грижовна, разбираща. Усещането от нея води до толкова бързо привикване, че човек престава да я усеща. И съответно започва да си мисли че не му е нужна. Ако мога да се върна към онзи психологичен експеримент с минералната вода от различен ъгъл, човек може да е изпил много вода и да му се повдига, но това не означава че никога вече няма да иска вода. Така че гледай да цениш каквото имаш, незнайни читателю, независимо дали ти липсва или ти идва в повече.

Нестандартните наркотици 2: Peer pressure + Бонус - Приказки за порастнали деца.

Общественото/околното мнение е странен наркотик. Всички се бият по гърдите 'аз не съм пристрастен', но в същото време 99.999% търсят одобрение и подкрепа в околните. Този наркотик е много повече въздействащ върху поведението и мисленето, отколкото е пристрастяващ, но все пак е наркотик, при това от най-опасните.
Общественото мнение може да се изразява в мисълта 'ами какво ще си помислят хората по улицата като ме гледат с тази прическа/дреха' до настроението по концерти и футболни мачове, когато волята на тълпата се предава от човек на човек и усилва постоянно.
Искам да покажа няколко гледни точки за тази дрога.

Приказка първа
Един селянин, от времето когато селянин е означавало човек изкарващ си хляба от земята с двете си ръце и много труд, решил да продаде магарето си в близкото по-голямо село с голям животински пазар. Взел и внука си със себе си - да види свят момчето.
Обаче селянина се мислил за умен и искал магарето да изглежда свежо, затова метнал багажа си на рамо и повел магарето ненатоварено. Минал покрай центъра на селото си и хората го сочили с пръст - ето човека, който носи товара вместо магарето си. Човека не им обръщал внимание, докато когато минал покрай ковачачницата ковача не му казал.
- Ей, приятел! Искаш ли да те подкова?
Човека се ядосал, метнал багажа на магарето, седнал и той на него и продължил по пътя си. След малко се разминал с няколко жени.
- Как не те е срам, голям човек и яздиш магарето а бедното дете да ходи пеш!
Селянинът слязъл от магарето, сложил внука си на него и продължил. По някое време подминал старец.
- Какво неуважение? Ти си възрастен и ходиш пеш, а детето дето е пълно с младежка енергия ще се вози! Ще го разглезиш! Ще се научи да не уважава възрастните.
Човека не се осмелил да свали внука си, но седнал зад него на магарето. Малко преди да стигне до другото село го подминали още хора.
- Не те ли е жал за магарето? Така си го натоварил, че ще издъхне!
Селянинът учтиво и по селски го напсувал на близки и роднини, без да забрави първо да покрие ушите на внука си с длани.
След това отишъл на пазара и продал изтощеното добиче за половината пари, на които се надявал.

Поуката според мен е: следвайте общественото мнение! То е единодушно и знае кое е най-добре за вас!
А каква е поуката според вас?

От другата страна на бариерата е една друга приказка.

Приказка втора
Имало едно време един много мъдър човек. Бил толкова мъдър, че успял да разбере че след седем години всичката вода в изворите ще се превърне в отрова и всички, които я пият ще полудеят.
Човека много се притеснил, но седем години градил резервоари и ги пълнил с вода. Оказал се прав, след седем години водата се променила и всички останали се побъркали.
Човекът пил от складираната вода и отначало се радвал че избегнал тъжната участ на околните. Постепенно обаче забелязал че понеже всички били луди го приемали за нормално, а неговото поведение предизвиквало подигравки. Всички започнали да го наричат луд и го избягвали. (А вие ако знаете че някой пие само от своята складирана вода и твърди че останалата е отровна и води до лудост какво бихте си помислили?)
Накрая човека се отчаял, излял всичката събрана вода, пил от новата, побъркал се като останалите и живял щастливо с тях до края на дните си?

Поуката според мен е: Може да си прав, но ако всички останали са на друго мнение правотата ти сама по себе си е безполезна. 'Нормално' е по-често срещаното, не правилното.
А каква е поуката според вас?

Общо взето всичко зависи от гледната точка и нещата рядко са прости. Човек по-добре да се научи да преценява за всеки случай поотделно, отколкото да казва 'винаги е така и толкоз'.

Update 13.10.2009: Напоследък нещо изпитвам голям глад към този наркотик.
Искам хората да ми четат разказите, защото малкото, дето са го прочели са ги харесали. Дразня се, когато хората, които иначе четат аматьорска литература дори не поглеждат моите неща. Нямам проблем да ги критикуват, но дори да не го прочетат ми се вижда гадно. Не искам да се превърна в поредният крещящ за внимание саморекламиращ се досадник...макар че бавно го правя. Мамка му.
Искам и хората да четат и обсъждат постовете в блога ми, но от друга страна не искам да знаят че са мои. Не смятам че повечето хора са готови да приемат написаното само като гледна точка и ще се обидят. Други вероятно няма да споделят мнението си обективно, за да не ме обидят. Като цяло предпочитам да се крия зад анонимността в интернет. Макар че пак се дразня когато давам линк към теми на хора, които съм мислил че биха ги оценили, а те не ги четат. Пада ми се за грешната преценка, предполагам.
Мда, в много отношения съм по-зле от околните, но поне го знам. Лошото е че все повече отстъпвам от принципите си. Улавям се че забравям за какво започнах блога. Той трябваше да бъде кошче за идеи, не метод за самореклама. Добре че света е там, за да ми напомня какви са принципите ми, и защо са такива.

Нестандартните наркотици 1: Музиката

За пръв път от много време ще пусна два поста в един месец. Крайно време беше, в главата ми се въртят десетки идеи, с които досаждам на познатите си. Време е да вреда ред и изхвърля няколко мисли на света.
Отварям и нова поредица за нестандартните наркотици. Имам достатъчно измислени поста, но и предостатъчно мързел за да пречи на писането им.

Музиката. Тя може да бъде просто приятен фон. Може да придава ритъм на живота.
Музиката можа да бъде много повече.
Някога, преди да имам достъп до интернет, за мен музиката беше нещо забавно, но нищо повече. Когато минех покрай някое заведение с хубава песен си тананиках мелодията, докато я забравя.
След това на мода дойде чалгата в автобусите. Музиката се превърна в защита. Постарах се да запомня няколко прилепчиви мелодии, за да мога да си ги спомня по всяко време.
С времето започнах да слушам повече музика, получих за подарък уокмен (по времето, когато дискмените бяха рядко срещана гледка), записвах си песни от радиото.
И накрая се случиха двете неща, които най-често отварят хората към музиката - купих си mp3 и неограничен интернет. Тогава знаех името и автора на малко песни, макар да си тананиках доста. Постепенно смъквах и слушах все повече музика, изградих си вкус.
Сега музиката е важна част от живота. Да, тя може да променя настроението - нима след някоя тъжна мелодия не ви е тъжно дори без причина. По-неприятното е, че дори тогава на човек му е приятно и търси още и още. Вярвайте ми, това може да доведе до трагични последици - излезте на някоя оживена улица и пребройте колко емота ще видите. Разбира се, музиката може да действа и в обратна посока.
Но нищо не може да се сравни с това да си пуснете музика, която идеално пасва на моментното настроение дори преди да сте я чули. Не знам дали ви се е случвало да увеличавате звука бавно и постепенно, усещайки я как расте в главата ви, избутва грижите и неприятните мисли, притиска ги в стенита на черепа, смазва ги. Отначало човек остава сам с музиката, а после остава само музиката.
Това е чувството, което изпитват скетбордистите, състезателите с коли и мотоциклети - чувството на пълна съсредоточеност и отсъствие на мисли.
Това е чувството, към което се стремят медитиращите йоги.
Никога не съм бил добър със спорта или йогата, музиката е моя билет до мълчанието на мислите.
Не е задължително човек да се изгуби в музиката, за да й се наслади. Музиката може да ме накара да искам да тичам, скачам, викам, да се почувствам изпълнен с енергия. Друга музика ме кара да се чувствам като натегната до скъсване пружина, да се движа и държа нормално но да имам усещането че мога във всеки момент да избухна в движение.
Със слушалки в ушите мога да ходя с часове, да стоя на едно място и само да мисля, или пък да не мисля изобщо. Много по-слабо усещам умора, болка, глад, жажда, студ, пек и каквото още се сетите. В това отношение само компютъра може да се сравнява с нея.
Един познат ми разказваше как слушайки музика може да тича в пъти по-дълго, отколкото би успял без нея.
Да, музиката може да бъде наркотик. Може да бъде мания. Тя може да е религия.
Ставал съм свидетел как хора виждат отблизо творците на любимата си музика. Реакцията им беше от рода на 'Господи, видях Него, стоях само на няколко метра, дишах същият въздух... ако бях скочил можех да го докосна преди да се стресне и да избяга'. Не мисля че бих могъл да имам такова отношение към кой да е човек. Много уважавам различни хора, за нещата който са направили и продължават да правят, за нещата който са постигнали и умеят. Но толкова фенщина ми идва в повечко.
Разбира се, не мога да твърдя, че хората които са по-малко пристрастени към музиката 'изпускат много, дори не знаят какво подминават', и в същото време по-зарибените са 'глупави наркомани'.
Целта ми е да покажа степените на пристрастяване към музиката, от моята гледна точка, гледайки едните отгоре и другите отдолу, без значение дали считате прогресивното харесване на музика за издигане над посредственият свят или затъване в манията.
В края на краищата и музиката, както всяка дрога, е въпрос на избор.