Нестандартните наркотици 1: Музиката

За пръв път от много време ще пусна два поста в един месец. Крайно време беше, в главата ми се въртят десетки идеи, с които досаждам на познатите си. Време е да вреда ред и изхвърля няколко мисли на света.
Отварям и нова поредица за нестандартните наркотици. Имам достатъчно измислени поста, но и предостатъчно мързел за да пречи на писането им.

Музиката. Тя може да бъде просто приятен фон. Може да придава ритъм на живота.
Музиката можа да бъде много повече.
Някога, преди да имам достъп до интернет, за мен музиката беше нещо забавно, но нищо повече. Когато минех покрай някое заведение с хубава песен си тананиках мелодията, докато я забравя.
След това на мода дойде чалгата в автобусите. Музиката се превърна в защита. Постарах се да запомня няколко прилепчиви мелодии, за да мога да си ги спомня по всяко време.
С времето започнах да слушам повече музика, получих за подарък уокмен (по времето, когато дискмените бяха рядко срещана гледка), записвах си песни от радиото.
И накрая се случиха двете неща, които най-често отварят хората към музиката - купих си mp3 и неограничен интернет. Тогава знаех името и автора на малко песни, макар да си тананиках доста. Постепенно смъквах и слушах все повече музика, изградих си вкус.
Сега музиката е важна част от живота. Да, тя може да променя настроението - нима след някоя тъжна мелодия не ви е тъжно дори без причина. По-неприятното е, че дори тогава на човек му е приятно и търси още и още. Вярвайте ми, това може да доведе до трагични последици - излезте на някоя оживена улица и пребройте колко емота ще видите. Разбира се, музиката може да действа и в обратна посока.
Но нищо не може да се сравни с това да си пуснете музика, която идеално пасва на моментното настроение дори преди да сте я чули. Не знам дали ви се е случвало да увеличавате звука бавно и постепенно, усещайки я как расте в главата ви, избутва грижите и неприятните мисли, притиска ги в стенита на черепа, смазва ги. Отначало човек остава сам с музиката, а после остава само музиката.
Това е чувството, което изпитват скетбордистите, състезателите с коли и мотоциклети - чувството на пълна съсредоточеност и отсъствие на мисли.
Това е чувството, към което се стремят медитиращите йоги.
Никога не съм бил добър със спорта или йогата, музиката е моя билет до мълчанието на мислите.
Не е задължително човек да се изгуби в музиката, за да й се наслади. Музиката може да ме накара да искам да тичам, скачам, викам, да се почувствам изпълнен с енергия. Друга музика ме кара да се чувствам като натегната до скъсване пружина, да се движа и държа нормално но да имам усещането че мога във всеки момент да избухна в движение.
Със слушалки в ушите мога да ходя с часове, да стоя на едно място и само да мисля, или пък да не мисля изобщо. Много по-слабо усещам умора, болка, глад, жажда, студ, пек и каквото още се сетите. В това отношение само компютъра може да се сравнява с нея.
Един познат ми разказваше как слушайки музика може да тича в пъти по-дълго, отколкото би успял без нея.
Да, музиката може да бъде наркотик. Може да бъде мания. Тя може да е религия.
Ставал съм свидетел как хора виждат отблизо творците на любимата си музика. Реакцията им беше от рода на 'Господи, видях Него, стоях само на няколко метра, дишах същият въздух... ако бях скочил можех да го докосна преди да се стресне и да избяга'. Не мисля че бих могъл да имам такова отношение към кой да е човек. Много уважавам различни хора, за нещата който са направили и продължават да правят, за нещата който са постигнали и умеят. Но толкова фенщина ми идва в повечко.
Разбира се, не мога да твърдя, че хората които са по-малко пристрастени към музиката 'изпускат много, дори не знаят какво подминават', и в същото време по-зарибените са 'глупави наркомани'.
Целта ми е да покажа степените на пристрастяване към музиката, от моята гледна точка, гледайки едните отгоре и другите отдолу, без значение дали считате прогресивното харесване на музика за издигане над посредственият свят или затъване в манията.
В края на краищата и музиката, както всяка дрога, е въпрос на избор.