Смятах да пиша продължение на поредицата за истина и илюзия, в което да дам малко повече примери за илюзии, какво става когато илюзията се разбие преди умът на човека да е готов да я понесе, как и защо хората се крият в илюзиите и как това не е лошо нещо, ако смятат някой ден да се завърнат.
Започнал съм да пиша втори нареждащ пост, както и тема за наркотиците, в която да говоря за компютърните игри.
В момента обаче не мога да пиша за никоя от тези теми... е поне не в прав текст. Мога обаче да ви покажа последиците от геймъркста наркомания, защото ще пиша за компютърната игра, с която съм се зарибил напоследък.
По компютърни игри се зарибявам бързо и дълбоко, играейки с часове подред и едва отделяйки време за всичко останало. Така минават седмица или няколко месеца, преди тотално да и омръзне и/или се зарибя по някоя друга игра. Имало е периоди, в които са ми били омръзнали всички игри. Това е тъмно и депресивно време, в което нуждата да играя продължава да ме изгаря, но няма с какво да я заситя. После отново идва маниакалният период, с някоя нова игра и някоя нова мания.
Последната ми мания се нарича Alien Swarm. Напълно безплатна е - и напълно велика. Трябва само да се смъкне от Steam и може да се играе веднага. Статистиките се пазят в мрежата, така че с профила от сайта може да се инсталира на кой да е компютър и всичко постигнато дотогава се запазва.
Играта е заимствала геймплея си от Crimsonland - друга игра, която ми е много скъпа, може би защото в нея за се оправям доста добре. Камерата е отгоре, управлява се с wasd, а посоката а стрелбата се задава с мишката (макар че може да се играе и като FPS). Всеки може да носи до две оръжия и един предмет екипировка.
Атмосферата и историята са като от филма Aliens - колония е пометена от пълчища извънземни и група звездни морски пехотинци са пратени да спасят каквото има за спасяване (главно информация, няма останали живи хора). Има дори автоматичните кули от филма.
Идеята е подобна на Left 4 Dead - четирима души са пуснати в ада, гъмжащ от всякакви гадове. Нужна е отборна тактика, защото четирима Рамбовци умират доста бързо, особено на високите нива на трудност.
И накрая, играта се играе подобно на Team Fortress - има 4 класа персонажи, по 2 персонажа във клас. Вдигат се нива, но това не подобрява показателите. Само се отключват нови оръжия, които в повечето случаи не са по-лоши от предишните, но позволяват повече разнообразие и са по-подходящи за различни мисии. И макар че може да се тренира и с ботове, основната част от играта е в multyplayer-а.
Общо може да се играе като Офицер, който вдига здравето и огнестрелната мощ на отбора до +30%, специалист специални оръжия, който носи картечницата и също така носи на бой, техник, който хаква вратите и често е нужен за различни задачи в мисиите, и лекар. Има 4 нива на трудност, лесно, нормално, трудно и невъзможно, общо 7 мисии в кратък кампаний, които са отключени веднага.
По принцип не съм фен на multyplayer игрите, но и Замундците по принцип са вегетарианци. Интернета ми е порядъчно слаб и това ме спира повече от останалите неща. Освен това играта в мрежа предполага общуване, което не ме привлича особенно.
Тази игра обаче ме хвана достатъчно за да продължавам да влизам в мисии, макар че ме изхвърля от половината от тях заради лоша връзка. Продължавам да играя мисии, макар че хората се пръскат като пилци и умират като такива. Понякога даже имат основание - примерно психопата с огнехвъргачката им пали задниците постоянно (вместо да им ги пази), ако са наоколо. Да, случват се и други глупости... http://nerfnow.com/comic/344
Но понякога (на мен ми се е случвало точно 2 пъти) се попада на точен отбор. Хората взимат муниции и екипировка, която да облагодетелства отбора, а не лично тях, движат се заедно, прилепят се по стените, за да не стрелят по съотборници и да не застават в пътя на стрелбата им. Изчакват и пазят човека, заваряващ отминатите врати, нещо незадължително, но увеличаващо шансовете за оцеляване. Раздават си муниции и здраве, държат се като едно цяло. Усещането да си част от една убийствена машина, минаваща оттам, откъдето 4 или дори 6 рамбовци биха били изядени, е невероятно. Няма значение дали си човека с картечницата отпред, помитащ враговете като комбайн, или хилавия поддържащ персонаж, който лекува, носи муниции и пази фланговете на отбора. Когато спасих съотборник, затънал до ушите в чудовища, и той ми благодари наистина се почувствах полезен. Когато той ме спасяваше много пъти после се почувствах закрилян. Понякога отбора се разбира без думи и се движи като ято, друг път един от тях става лидер и ги насочва. Удоволствието от добре работещ отбор е голямо във всеки случай.
Знам че всичко това е компенсаторен механизъм, но по дяволите - върши работа. Видял съм достатъчно хора, които кретат през живота без мотивация, без цел. Цялата философия на света няма да ми даде тези неща. Ако една илюзия може да ме държи щастлив и мотивиран, и в същото време осъзнаващ че е само илюзия - еми гласувам за нея с две ръце. Може би в бъдещето ще намеря нещо по-истинско, с което да я заменя, но дотогава ще цъкам каквото и колкото мога.
сряда, 28 юли 2010 г.
понеделник, 12 юли 2010 г.
Какво съм аз?
Една от причините да изпитвам недоверие към прихиатрите, е вярата ми че ако човек мисли, задава си правилните въпроси и отговаря на тях честно, няма да има нужда от тях. След като прочетох една-две книги по въпроса (и половината уикипедия) имам леко по-различно мнение по въпроса, но все пак смятам саморазпита и откровените отговори за много полезно нещо.
Например това ми помогна в търсенето на отговора на въпроса 'какво всъщност съм аз'. Не, не съм името си - това е просто последователността от звуци, които ползваме за да покажем с кой точно желаем да общуваме.
Не се отъждествявам и с тялото си. Като малък си мислих че се намирам някъде точно зад очите, като малко по-голям си представях че съм човече в гигантски робот в свят на гиганти, в момента мисля че дърпам конците на купчина месо и кокали. Просто ми е трудно да бъда отговорен към тялото, макар да осъзнавам че е от най-ценните ми притежания.
Дълго време смятах че като не храня тялото си (защото ме мързи), го дисциплинирам. Но вместо да го тренирам отговорно, всъщност се държа с него като небрежен собственик - и то ми се отплаща съответно. Нещата не опират само до храната, естествено, а и до водата, температурите, на които го излагам, рязките, макар и рядки и обикновено кратки, натоварвания...
Истината е че огромна част от характера ми произлиза от избягването на почти всички физически усилия и повечето психически (отново извод от саморазпита). Яденето е физическо усилие, чистенето - също. Колкото и да е странно, но не възприемам катеренето така, ако не го правя често. Мисленето не е усилие, но запомнянето е. Обичам да поемам огромни количества информация, стига да не смятам за необходимо да я запомня.
Доста дълго се отъждествявах с психиката. После разбрах друго. Когато седях на ръба на пропаст и съзнанието ми казваше 'скачай, няма страшно, нали го обмислихме и се съгласихме че трябва да се направи' подсъзнанието просто поемаше юздите и ме дърпаше назад. За уточнение - бях с бънджи и наистина нямаше нищо страшно в скачането. Страшното беше че не контролирах дори малкият свят в главата си. Накрая скочих, и щом пиша този пост значи предполагам всичко е минало наред. Но скокът, и доколкото разбрах първият скок за всеки, е въпрос на самоизмама, крачка докато се гледа напред, а не надолу. По-късно усетих колко голяма част от поведението ми всъщност не се контролира от мен. Нещата, които обичам или мразя заради идиотски причини. Случват се неща, които ясно осъзнавам че са отминали и/или незначителни, но продължават да ме тормозят и преследват. Подсъзнанието/характера ми ме изтезава заради мнението на хора, за които нито аз, нито дори на подсъзнанието/характера му дреме. Очевидно дори психическата дисциплина ми липсва (както и всичко свързано с усилия, ест.).
Мисля че съм това, което повечето хора наричат 'душа'. Но душата не е характера, който съм изградил, нито способностите, с които съм се родил, нито уменията, които съм изградил, нито фобиите, които съм придобил. Ако ви отнемат поправянето на правописа, калкулатора, интернет търсачките, копи-пейста, няма да можете да правите повечето от нещата, с които ви свързват вашите онлайн познати. Но характера ви не зависи от това. Все пак вие не сте нито компютъра, зад който седите, нито програмите, които ползвате. Сложете ме в тяло, което не може да смята - аз пак ще съм аз. Отнемете възможността ми да помня, лоботомирайте ме, разделете двете половини на мозъка - способността ми да възприемам света около мен, да обработвам информация и да общувам вероятно ще намалее катрастрофално. Натъпчете ме с наркотици и химикали - и характера ми ще се промени. Но вярвам че моята същност ще остане същата. Тя винаги ще избира адекватно от предоставените от тялото, мозъка и характера възможности според възприетите от тях условия. Просто предоставените възможности и възприетите възможности са коренно различни в зависимост от състоянието на тялото, предварително научените умения и околните условия.
Това е свързано с илюзорността на света (предишният пост), такъв, какъвто го възприемаме през цялото изкривено, изцапано огледало, което мислим за нас самите. Гордостта, алчността и завистта стават глупави. Все пак огледалото е нужно, защото без него няма да имаме връзка със света, пък бил той илюзорен или не.
Съвсем близо до това е и въпроса всъщност колко сме различни един от друг. Не сме ли еднакви под плътта, скрити зад рефлексите и навиците, надрусани с хормони лично производство?
Например това ми помогна в търсенето на отговора на въпроса 'какво всъщност съм аз'. Не, не съм името си - това е просто последователността от звуци, които ползваме за да покажем с кой точно желаем да общуваме.
Не се отъждествявам и с тялото си. Като малък си мислих че се намирам някъде точно зад очите, като малко по-голям си представях че съм човече в гигантски робот в свят на гиганти, в момента мисля че дърпам конците на купчина месо и кокали. Просто ми е трудно да бъда отговорен към тялото, макар да осъзнавам че е от най-ценните ми притежания.
Дълго време смятах че като не храня тялото си (защото ме мързи), го дисциплинирам. Но вместо да го тренирам отговорно, всъщност се държа с него като небрежен собственик - и то ми се отплаща съответно. Нещата не опират само до храната, естествено, а и до водата, температурите, на които го излагам, рязките, макар и рядки и обикновено кратки, натоварвания...
Истината е че огромна част от характера ми произлиза от избягването на почти всички физически усилия и повечето психически (отново извод от саморазпита). Яденето е физическо усилие, чистенето - също. Колкото и да е странно, но не възприемам катеренето така, ако не го правя често. Мисленето не е усилие, но запомнянето е. Обичам да поемам огромни количества информация, стига да не смятам за необходимо да я запомня.
Доста дълго се отъждествявах с психиката. После разбрах друго. Когато седях на ръба на пропаст и съзнанието ми казваше 'скачай, няма страшно, нали го обмислихме и се съгласихме че трябва да се направи' подсъзнанието просто поемаше юздите и ме дърпаше назад. За уточнение - бях с бънджи и наистина нямаше нищо страшно в скачането. Страшното беше че не контролирах дори малкият свят в главата си. Накрая скочих, и щом пиша този пост значи предполагам всичко е минало наред. Но скокът, и доколкото разбрах първият скок за всеки, е въпрос на самоизмама, крачка докато се гледа напред, а не надолу. По-късно усетих колко голяма част от поведението ми всъщност не се контролира от мен. Нещата, които обичам или мразя заради идиотски причини. Случват се неща, които ясно осъзнавам че са отминали и/или незначителни, но продължават да ме тормозят и преследват. Подсъзнанието/характера ми ме изтезава заради мнението на хора, за които нито аз, нито дори на подсъзнанието/характера му дреме. Очевидно дори психическата дисциплина ми липсва (както и всичко свързано с усилия, ест.).
Мисля че съм това, което повечето хора наричат 'душа'. Но душата не е характера, който съм изградил, нито способностите, с които съм се родил, нито уменията, които съм изградил, нито фобиите, които съм придобил. Ако ви отнемат поправянето на правописа, калкулатора, интернет търсачките, копи-пейста, няма да можете да правите повечето от нещата, с които ви свързват вашите онлайн познати. Но характера ви не зависи от това. Все пак вие не сте нито компютъра, зад който седите, нито програмите, които ползвате. Сложете ме в тяло, което не може да смята - аз пак ще съм аз. Отнемете възможността ми да помня, лоботомирайте ме, разделете двете половини на мозъка - способността ми да възприемам света около мен, да обработвам информация и да общувам вероятно ще намалее катрастрофално. Натъпчете ме с наркотици и химикали - и характера ми ще се промени. Но вярвам че моята същност ще остане същата. Тя винаги ще избира адекватно от предоставените от тялото, мозъка и характера възможности според възприетите от тях условия. Просто предоставените възможности и възприетите възможности са коренно различни в зависимост от състоянието на тялото, предварително научените умения и околните условия.
Това е свързано с илюзорността на света (предишният пост), такъв, какъвто го възприемаме през цялото изкривено, изцапано огледало, което мислим за нас самите. Гордостта, алчността и завистта стават глупави. Все пак огледалото е нужно, защото без него няма да имаме връзка със света, пък бил той илюзорен или не.
Съвсем близо до това е и въпроса всъщност колко сме различни един от друг. Не сме ли еднакви под плътта, скрити зад рефлексите и навиците, надрусани с хормони лично производство?
четвъртък, 1 юли 2010 г.
Истинско срещу илюзия
How much is real?
So much to question...
Въпросът дали живеем в реален свят или в измислен идва много отпреди Матрицата, макар че там се поданася по най-лесносмилаем и признавам - превъзходно забавляващ начин.
Буда се е надсмивал над илюзорността на света. Древните индийци са наричали този философски проблем Майя ( http://en.wikipedia.org/wiki/Maya_(illusion) ). Три века преди христа китайски философ е обсъждал дали е човек, който понякога сънува че е пеперуда или пеперуда, която понякога сънува че е човек (http://en.wikipedia.org/wiki/Zhuangzi#The_butterfly_dream).
Естествено е книгите, а после и филмите, да използват тази тема. Освен култовата Матрица по-известни филми на тази основа са Vanilla Sky, The Truman Show, Dark City.
Извън филмите и книгите изкуствените реалности се оказват много полезни. Провеждаме симулации постоянно - от симулации на възможни тактики и военни конфликти, през моделиране работата на машинни части още преди да бъдат изработени, избягвайки нуждата да пробваме нещата наистина, спестявайки време/пари/човешки животи. Симулираме бъдещето (екстрапулираме), за да се подготвим за него. Симулираме миналото, за да го разберем по-добре, например като експериментите с органични съединия, за да видим как е възникнал живота.
Което е по-интересно, в последните няколко десетилетия и с развитието на компютърните симулации се открива един изцяло нов поглед върху нещата. В момента компютърните ресурси не позволяват реалистични симулации на големи реалности, но нещата се променят постоянно. Нека наречем една достатъчно напреднала раса, способна да симулира нашата действителност 'Свръхраса'. Философът Nick Bostrom стигнал до заключението че почти сигурно ще изпаднем в едит от следните варианти:
1.Никога няма да се превърнем в Свръхраса
1.1.Ще се самоунищожим преди това.
1.2.Ще изгубим интерес към технологията, или поне към компютърните симулации, както преди сме губили интерес в други занимания (12 години след като е изстрелян първият изкуствен спътник хора ходят по луната. 40 години след това не само не сме подобрили това постижение, но и не сме способни да го повторим в обозримото бъдеще).
2.Превръщането ни в Свръхраса не само ще промени технологичните ни възможности, но и ще промени психиката ни, начина на управление и може би е правилно да заключим че ПостХората ще имат много малко с Хората от настоящето (не е чак толкова невероятно). Във всеки случай компютърните симулации ще са забранени (считани за неетични/неефективни) - вече по-малко вероятно според мен.
3.Почти е сигурно че живеем в симулация.
Логиката следва пътя че ако ние се развием до Свръхраса и провеждаме симулации (предполага се исторически симулации, в които симулираме как предците ни са се развивали), то тези симулирани индивиди също ще се развият и ще започнат да създават симулации, които на свой ред ще започнат свои симулации. Така в не твърде далечното бъдеще ще има само една раса, живееща в реалността и безумно много симулации една в друга.
Да се симулира реалност е изключително тежка за компютъра задача. Да се симулира реалност, в която някоя раса симулира още няколко реалности, е в пъти по-тежко. Можеш да не симулираш всеки атом поотделно, освен когато учените не ги гледат под микроскоп. Не е нужно да симулираш подробно местата, в които няма хора, или поне местата, в които няма живот и не са под наблюдение, като обратната страна на Луната. Компютърният процесор обаче трябва да се симулира подробно и през цялото време на работата. Разбира се възможно е симулацията да се олекоти значително по няколко начина.
Да не се симулира цялото време. Създава се фалшиво минало, с фалшиви вкаменелости, археологически находки, фалшиви спомени - хората, твърдящи че Бог е създал света за 6 дена преди 6000 години като нищо може да са прави. Може да е станало и миналия четвъртък... или преди 20 минути. Симулацията продължава един час или една година, докато експериментът не приключи и не му бъде дръпнат шалтера. Симулацията в Матрицата е рестартирана по този начин на редовни интервали.
Да не се симулира цялото място. В Матрицата се симулира само един град. Може би симулацията не обхваща цялата обозримва Вселена. Може би обхваща само една личност, като например ти, читателю, и може би (едва ли) още няколко човека. В крайна сметка човешкият мозък е сложен и заслужава да се наблюдава, но ако останалата част от населението може да се симулира достатъчно достоверно с по-проста програма това улеснява нещата значително.
Друг е въпроса доколко е морално да се симулира реалност, в която симулираните индивиди изпитват страдание неразличимо от реалносто. Длъжни ли са симулаторите да се намесват ако симулацията се изкриви? В опит да се избегне моралният проблем са издигнати хипотези от рода 'ако сме симулирана реалност вероятно Холокоста е бил пропуснат, а в хората са оставени само спомени от него'. За вас не знам, но на мен това ми звучи тъпо.
Симулацията е безпристрастна. Създателите на симулацията, или Бог, или хипотетично несъществуващият всевластен наблюдател, вероятно не цели (изобщо/единствено) щастието и безболезненото съществуване на индивидите. Първо, болката и страданието не са физически величини и не съществуват в неживата природа. Изобретени са (буквално) от госпожа Еволюцията, за да помагат на Живота да се придържа към Инстинкта за Самосъхранение. Нужно е било нещо неприятно, което да кара организмите да избягват смъртта - ето ви болката, която е биологична реакция, при това доста добре работеща. После при оптимизирането на целия процес изникнало душевното страдание, което (ако щете вярвайте) помагало да се избегне болката при животните. После хората си еволюирали по-големи мозъци, а с тях и огромната способност да градят и поддържат необятни мрежи от инстинкти и условни рефлекси, която наричаме психика и както всяка достатъчно сложна система тя честичко бъгва, зацепва, или още по-лошо. На расата като цяло носи повече полза, отколкото вреда - все пак все още сме оцелели, нали? Тезата ми е че тряба страданието да се задейства отвреме на време, за да се придържаме в правият път. Така постоянно се самоподобряваме и общо взето все по-рядко ни се налага да използваме грубите инструменти (смърт и болка).
Освен това ако ни спестяват проблемите никога няма да се научим. Ако ни отнемат правото на избор симулацията губи основният си смисъл, освен ако не искат да симулират какво правим когато ни отнемат избора.
Но това всичко приема че сме симулирани от реалност като нашата, от раса Хора-С-По-Мощни-Компютри или дори Богоподобни неразбираеми свръхсъщества, които се опитват да разберат как са били създадени (един от възможните варианти в Missile Gap - велик разказ на Charles Stross, прочетете го ако все още не сте).
Никъде в Интернет (освен може би в Библията) не намерих възможността да сме част от симулация, крайно различна от оригиналната реалност. Част от симулациите, които провеждаме, са с реална физика. Повечето са симулации на програми, в които програмите мутират, копулират (I shit you not!), и после минава програмата оценител и избива неприспособените. Резултатът са много ефективни програми, без бъгове, написани почти без намесата на хората, в сравнително кратки срокове. Разбира се това е много опростенческо казано, най-малкото защото за много малка част от проблемите може да се създаде добра оценяваща програма (най-трудоемката част от процеса). Представете си сега тези програми, ако добият разум. Ще откриват щастливо файловете и директориите, адресите в паметта, програмните обекти, може би дори байтовете и битовете. За тях единственото пространство ще са оперативната памет и твърдият диск, единственото време - процесорното време. Замислете се как биха си представили те нашата реалност. Изобщо не биха били близко.
Според мен е по-вероятно да сме симулирани с подобна цел - като нужно ниво на интелект, на кооперация между индивиди. Материята и енергията, пространството и времето - едва ли имат много общо с реалността, която евентуално може би ни симулира.
От по-религиозно-практическа гледна точка, какво ни бърка всичко това? Има ли значение дали сме си премазали симулираният палец със симулиран чук, или палецът ни наистина се е подул, а нокътят - натрошил? Нали болката е неразличима от реалната? Така погледнато реалността на симулацията изобщо не ни интересува - интересува ни крайният ефект, който е един и същ. Но все пак има над какво да се замислим, ако ни се мисли.
Карлос Кастанеда е написал една много красива история, в която един от духовните учители описва как се борил с демон и победил, но в борбата си демонът го отнесъл на чуждо и непознато място, от което духовният учител така и не можал да се върне у дома. Главният герой казал нещо от рода на 'ако това се случи с мен винаги мога да си купя автобусен билет до Лос Анжелис и да си ида у дома'. Духовният учител само се разсмял.
Отне ми малко време докато схвана за какво (предполагам) е говорил учителят. Светът, в който живеем не е реален. Да, слънцето, което свети е реално, плочките, по които ходим са реални. Нашата представа за света обаче е крайно опростена. Мозъкът обича да създава причинно-следствени връзки, да състява списъци от възможни и невъзможни неща, но се учи от заобикалящата го среда. Ако тя е еднообразна и/или поддържана изкуствено той става неприспособен и неадекватен във всяка друга среда. Затова хората от страните със силни закони не могат да си представят живота в бедните беззаконни държави - за тях реда и законността са част от естествените закони на света. Реалността, която си представя един банкер от Ню Йорк, е тотално различна от реалността, с която е свикнал бушменът от Африка. Поставен на мястото на другия, всеки един от тях би преживял сериозен шок. Поставянето в чужда (не непременно враждебна) среда кара разума да разбере че много от нещата, приемани за даденост, всъщност са вярни само понякога. Това поражда съмнение във всичко научено досега, а Разума отчаяно се нуждае от аксиоми, непременно вярни твърдения, на които да се опре стабилно и от които да тръгне. Така разчитащият на Разума човек, особено ако досега не е преживявал големи промени, доста уязвим. Когато този човек признае че представатя му за света е фалшива, той никога не може да върне изгубената си невинност и да се завърне в умственото състояние, което досега е наричал Дом. Никой билет за никой автобус не може да му помогне.
Това не е непременно лошо нещо. Мисля че всеки трябва да мине през това - но само когато е готов за него. Ако не е лесно може да изпадне в отричане.
Друго приложение на симулираните реалности са мечите. Тук вече ние сме създателите, пълновластните господари. Тук имаме контрол, можем да компенсираме за всичко, което сме искали и не сме постигнали в "по-реалният" свят. Все пак ако реалното и симулираното чувство са неразличими, и едното е много по-лесно за постигане, защо да се борим за реалното?
Няма да осъждам никой, но ще се опитам да разгледам въпроса логично. Всичко зависи от няколко неща.
Първо, колкото повече внимание отделя мечтаещият за мечтата, толкова по-малко отделя за по-реалният свят. Освен ако не симулира нещата изключително реалистично и така успее да разгледа няколко възможни варианта и да избере най-подходящият (дали се брои за мечта?), шансът да получава приятни стимули от реалният свят намалява, а шансът да получава неприятни стимули се увеличава. Докато липсата на приятни стимули може да се компенсира, неприятните стимули могат да са много трудни за игнориране. Ако мечтателят не може да ги игнорира може би е по-добре да се съсредоточи в реалният свят. Ако успее да се изолира, т.е. изпадне в кататония, привлекателността на илюзията нараства значително.
Второ, външният свят е много труден за контролиране, но от друга страна е изключително детайлен и разнообразен. Малко са мечтателите, които успяват да дублират тази детайлност и разнообразие. Онези, които успяват, вероятно биха могли да постигнат успехи описвайки мечтите си в реалният свят. Мечтите втора (fiction), и в по-малка степен трета ръка (fan-fiction) са популярни и доходоносни. А онези, които са се опитали да създадат илюзия и са я намерили постна и скучна често разбират колко трудно е да свикнат да живеят отново е реалният свят.
Най-честата реакция е хората да живеят в нечии чижди мечти част от времето. Който не е чел книга, нито пък гледал филм, да хвърли първият камък.
Fact is only what you believe
Fact and fiction work as a team
It's almost always fiction in the end
That content begins to bend
When context is never the same
So much to question...
Въпросът дали живеем в реален свят или в измислен идва много отпреди Матрицата, макар че там се поданася по най-лесносмилаем и признавам - превъзходно забавляващ начин.
Буда се е надсмивал над илюзорността на света. Древните индийци са наричали този философски проблем Майя ( http://en.wikipedia.org/wiki/Maya_(illusion) ). Три века преди христа китайски философ е обсъждал дали е човек, който понякога сънува че е пеперуда или пеперуда, която понякога сънува че е човек (http://en.wikipedia.org/wiki/Zhuangzi#The_butterfly_dream).
Естествено е книгите, а после и филмите, да използват тази тема. Освен култовата Матрица по-известни филми на тази основа са Vanilla Sky, The Truman Show, Dark City.
Извън филмите и книгите изкуствените реалности се оказват много полезни. Провеждаме симулации постоянно - от симулации на възможни тактики и военни конфликти, през моделиране работата на машинни части още преди да бъдат изработени, избягвайки нуждата да пробваме нещата наистина, спестявайки време/пари/човешки животи. Симулираме бъдещето (екстрапулираме), за да се подготвим за него. Симулираме миналото, за да го разберем по-добре, например като експериментите с органични съединия, за да видим как е възникнал живота.
Което е по-интересно, в последните няколко десетилетия и с развитието на компютърните симулации се открива един изцяло нов поглед върху нещата. В момента компютърните ресурси не позволяват реалистични симулации на големи реалности, но нещата се променят постоянно. Нека наречем една достатъчно напреднала раса, способна да симулира нашата действителност 'Свръхраса'. Философът Nick Bostrom стигнал до заключението че почти сигурно ще изпаднем в едит от следните варианти:
1.Никога няма да се превърнем в Свръхраса
1.1.Ще се самоунищожим преди това.
1.2.Ще изгубим интерес към технологията, или поне към компютърните симулации, както преди сме губили интерес в други занимания (12 години след като е изстрелян първият изкуствен спътник хора ходят по луната. 40 години след това не само не сме подобрили това постижение, но и не сме способни да го повторим в обозримото бъдеще).
2.Превръщането ни в Свръхраса не само ще промени технологичните ни възможности, но и ще промени психиката ни, начина на управление и може би е правилно да заключим че ПостХората ще имат много малко с Хората от настоящето (не е чак толкова невероятно). Във всеки случай компютърните симулации ще са забранени (считани за неетични/неефективни) - вече по-малко вероятно според мен.
3.Почти е сигурно че живеем в симулация.
Логиката следва пътя че ако ние се развием до Свръхраса и провеждаме симулации (предполага се исторически симулации, в които симулираме как предците ни са се развивали), то тези симулирани индивиди също ще се развият и ще започнат да създават симулации, които на свой ред ще започнат свои симулации. Така в не твърде далечното бъдеще ще има само една раса, живееща в реалността и безумно много симулации една в друга.
Да се симулира реалност е изключително тежка за компютъра задача. Да се симулира реалност, в която някоя раса симулира още няколко реалности, е в пъти по-тежко. Можеш да не симулираш всеки атом поотделно, освен когато учените не ги гледат под микроскоп. Не е нужно да симулираш подробно местата, в които няма хора, или поне местата, в които няма живот и не са под наблюдение, като обратната страна на Луната. Компютърният процесор обаче трябва да се симулира подробно и през цялото време на работата. Разбира се възможно е симулацията да се олекоти значително по няколко начина.
Да не се симулира цялото време. Създава се фалшиво минало, с фалшиви вкаменелости, археологически находки, фалшиви спомени - хората, твърдящи че Бог е създал света за 6 дена преди 6000 години като нищо може да са прави. Може да е станало и миналия четвъртък... или преди 20 минути. Симулацията продължава един час или една година, докато експериментът не приключи и не му бъде дръпнат шалтера. Симулацията в Матрицата е рестартирана по този начин на редовни интервали.
Да не се симулира цялото място. В Матрицата се симулира само един град. Може би симулацията не обхваща цялата обозримва Вселена. Може би обхваща само една личност, като например ти, читателю, и може би (едва ли) още няколко човека. В крайна сметка човешкият мозък е сложен и заслужава да се наблюдава, но ако останалата част от населението може да се симулира достатъчно достоверно с по-проста програма това улеснява нещата значително.
Друг е въпроса доколко е морално да се симулира реалност, в която симулираните индивиди изпитват страдание неразличимо от реалносто. Длъжни ли са симулаторите да се намесват ако симулацията се изкриви? В опит да се избегне моралният проблем са издигнати хипотези от рода 'ако сме симулирана реалност вероятно Холокоста е бил пропуснат, а в хората са оставени само спомени от него'. За вас не знам, но на мен това ми звучи тъпо.
Симулацията е безпристрастна. Създателите на симулацията, или Бог, или хипотетично несъществуващият всевластен наблюдател, вероятно не цели (изобщо/единствено) щастието и безболезненото съществуване на индивидите. Първо, болката и страданието не са физически величини и не съществуват в неживата природа. Изобретени са (буквално) от госпожа Еволюцията, за да помагат на Живота да се придържа към Инстинкта за Самосъхранение. Нужно е било нещо неприятно, което да кара организмите да избягват смъртта - ето ви болката, която е биологична реакция, при това доста добре работеща. После при оптимизирането на целия процес изникнало душевното страдание, което (ако щете вярвайте) помагало да се избегне болката при животните. После хората си еволюирали по-големи мозъци, а с тях и огромната способност да градят и поддържат необятни мрежи от инстинкти и условни рефлекси, която наричаме психика и както всяка достатъчно сложна система тя честичко бъгва, зацепва, или още по-лошо. На расата като цяло носи повече полза, отколкото вреда - все пак все още сме оцелели, нали? Тезата ми е че тряба страданието да се задейства отвреме на време, за да се придържаме в правият път. Така постоянно се самоподобряваме и общо взето все по-рядко ни се налага да използваме грубите инструменти (смърт и болка).
Освен това ако ни спестяват проблемите никога няма да се научим. Ако ни отнемат правото на избор симулацията губи основният си смисъл, освен ако не искат да симулират какво правим когато ни отнемат избора.
Но това всичко приема че сме симулирани от реалност като нашата, от раса Хора-С-По-Мощни-Компютри или дори Богоподобни неразбираеми свръхсъщества, които се опитват да разберат как са били създадени (един от възможните варианти в Missile Gap - велик разказ на Charles Stross, прочетете го ако все още не сте).
Никъде в Интернет (освен може би в Библията) не намерих възможността да сме част от симулация, крайно различна от оригиналната реалност. Част от симулациите, които провеждаме, са с реална физика. Повечето са симулации на програми, в които програмите мутират, копулират (I shit you not!), и после минава програмата оценител и избива неприспособените. Резултатът са много ефективни програми, без бъгове, написани почти без намесата на хората, в сравнително кратки срокове. Разбира се това е много опростенческо казано, най-малкото защото за много малка част от проблемите може да се създаде добра оценяваща програма (най-трудоемката част от процеса). Представете си сега тези програми, ако добият разум. Ще откриват щастливо файловете и директориите, адресите в паметта, програмните обекти, може би дори байтовете и битовете. За тях единственото пространство ще са оперативната памет и твърдият диск, единственото време - процесорното време. Замислете се как биха си представили те нашата реалност. Изобщо не биха били близко.
Според мен е по-вероятно да сме симулирани с подобна цел - като нужно ниво на интелект, на кооперация между индивиди. Материята и енергията, пространството и времето - едва ли имат много общо с реалността, която евентуално може би ни симулира.
От по-религиозно-практическа гледна точка, какво ни бърка всичко това? Има ли значение дали сме си премазали симулираният палец със симулиран чук, или палецът ни наистина се е подул, а нокътят - натрошил? Нали болката е неразличима от реалната? Така погледнато реалността на симулацията изобщо не ни интересува - интересува ни крайният ефект, който е един и същ. Но все пак има над какво да се замислим, ако ни се мисли.
Карлос Кастанеда е написал една много красива история, в която един от духовните учители описва как се борил с демон и победил, но в борбата си демонът го отнесъл на чуждо и непознато място, от което духовният учител така и не можал да се върне у дома. Главният герой казал нещо от рода на 'ако това се случи с мен винаги мога да си купя автобусен билет до Лос Анжелис и да си ида у дома'. Духовният учител само се разсмял.
Отне ми малко време докато схвана за какво (предполагам) е говорил учителят. Светът, в който живеем не е реален. Да, слънцето, което свети е реално, плочките, по които ходим са реални. Нашата представа за света обаче е крайно опростена. Мозъкът обича да създава причинно-следствени връзки, да състява списъци от възможни и невъзможни неща, но се учи от заобикалящата го среда. Ако тя е еднообразна и/или поддържана изкуствено той става неприспособен и неадекватен във всяка друга среда. Затова хората от страните със силни закони не могат да си представят живота в бедните беззаконни държави - за тях реда и законността са част от естествените закони на света. Реалността, която си представя един банкер от Ню Йорк, е тотално различна от реалността, с която е свикнал бушменът от Африка. Поставен на мястото на другия, всеки един от тях би преживял сериозен шок. Поставянето в чужда (не непременно враждебна) среда кара разума да разбере че много от нещата, приемани за даденост, всъщност са вярни само понякога. Това поражда съмнение във всичко научено досега, а Разума отчаяно се нуждае от аксиоми, непременно вярни твърдения, на които да се опре стабилно и от които да тръгне. Така разчитащият на Разума човек, особено ако досега не е преживявал големи промени, доста уязвим. Когато този човек признае че представатя му за света е фалшива, той никога не може да върне изгубената си невинност и да се завърне в умственото състояние, което досега е наричал Дом. Никой билет за никой автобус не може да му помогне.
Това не е непременно лошо нещо. Мисля че всеки трябва да мине през това - но само когато е готов за него. Ако не е лесно може да изпадне в отричане.
Друго приложение на симулираните реалности са мечите. Тук вече ние сме създателите, пълновластните господари. Тук имаме контрол, можем да компенсираме за всичко, което сме искали и не сме постигнали в "по-реалният" свят. Все пак ако реалното и симулираното чувство са неразличими, и едното е много по-лесно за постигане, защо да се борим за реалното?
Няма да осъждам никой, но ще се опитам да разгледам въпроса логично. Всичко зависи от няколко неща.
Първо, колкото повече внимание отделя мечтаещият за мечтата, толкова по-малко отделя за по-реалният свят. Освен ако не симулира нещата изключително реалистично и така успее да разгледа няколко възможни варианта и да избере най-подходящият (дали се брои за мечта?), шансът да получава приятни стимули от реалният свят намалява, а шансът да получава неприятни стимули се увеличава. Докато липсата на приятни стимули може да се компенсира, неприятните стимули могат да са много трудни за игнориране. Ако мечтателят не може да ги игнорира може би е по-добре да се съсредоточи в реалният свят. Ако успее да се изолира, т.е. изпадне в кататония, привлекателността на илюзията нараства значително.
Второ, външният свят е много труден за контролиране, но от друга страна е изключително детайлен и разнообразен. Малко са мечтателите, които успяват да дублират тази детайлност и разнообразие. Онези, които успяват, вероятно биха могли да постигнат успехи описвайки мечтите си в реалният свят. Мечтите втора (fiction), и в по-малка степен трета ръка (fan-fiction) са популярни и доходоносни. А онези, които са се опитали да създадат илюзия и са я намерили постна и скучна често разбират колко трудно е да свикнат да живеят отново е реалният свят.
Най-честата реакция е хората да живеят в нечии чижди мечти част от времето. Който не е чел книга, нито пък гледал филм, да хвърли първият камък.
Fact is only what you believe
Fact and fiction work as a team
It's almost always fiction in the end
That content begins to bend
When context is never the same
Абонамент за:
Коментари (Atom)