понеделник, 12 януари 2009 г.

Парите, Времето и Свободата струват толкова, за колкото сме готови да ги разменим

Свободата, времето и парите имат едно много важно общо свойство. Сами по себе си не струват нищо – важно е за какво бихме ги разменили.

Парите са знаци, следователно стойността им зависи от общото съгласие да вярват хората в тях. Би трябвало да показват количество извършена работа или стока, но отдавна вече не е така. Валутите отдавна скъсаха със златния стандарт, стойността им зависи вече от търсене, предлагане, икономика на държавата – родител и това колко пари се печатат. За справка правителството на Зимбабве решило да вдигне заплатите и да изплати дълговете си като печата пари. Инфлацията е от рода на милиони проценти, докато днес българите пищят заради 9% инфлация. Извода е че както стоките и свършената работа не се появяват просто ей-така, парите не се появяват от нищото без последствия.

Отклоних се, извинявам се за което. Идеята беше, че парите са парчета хартия. късчета метал или записи в някой комп в някоя банка, иначе казано абсолютно безполезни. Важни са нещата, за които могат да се разменят. С тях не може да се купи апетит, но може да се вземе храна, когато си гладен. С тях не може да се купи здраве, но може да се вземат лекарства и осигури спокойствие и почивка за болните. Не можеш да купиш любов и приятелство, но можеш да зарадваш с подарък от сърце. Работата учи на умения и дисциплина, допринася за общуването. Парите не бива да са цел, а средство, не бива да са фикс – идея, а просто нещо, с което да се съобразяваш и получаваш заслужените облаги. Поне в идеалния случай.

Само дето работата отнема от свободното време, което ни води до следващото средство – времето. Хубаво е човек да има време за каквото му трябва. Само че ако има само свободно средство без какво да го запълни започва да скучае. Пълни го с глупости и простотии, вредни за него и за околните, особено ако има пари без нещо смислено за харчене. Свободното време е именно свободата да избереш с какво да го запълниш, нещо полезно или може би приятно или може би просто да убиеш времето и/или себе си. Ако седиш и пазиш свободното време свободно ще го пропилееш. Времето може да се инвестира, но никога пести, затова по-трудно се организира от парите.

И накрая свободата. Тя е най-сложна и трудноопределима. Може би тя е възможността да отложиш изборите без да изгубиш възможността да ги направиш. Аз лично смятам че това е възможността да извършиш действие и да получиш разумни, естествени последствия от него.

Елементарен приемр: ако изразяваш мнение срещу правителството да бъдеш застрелян или хвърлен в затвора не е естествено последствие. Държавите, в които това се случва (Китай и Северна Корея например) нямат свобода на словото.

Ако обаче лъжеш и използваш думите за престъпление, като зачестилите напоследък телефонни измамници, естествено последствие е да бъдеш осъден, глобен, затворен. Никоя свобода на словото не трябва да позволява такива неща да се случват.

Погледнато от тази гледна точка, свобода е правителството да не се бърка в твоите дела и думи, то анархията е най-висшата свобода.

Ако един човек изрази мнение за футболен отбор и някой друг се ядоса и го набие за думите му това е естествено следствие, нали? Ами ако вторият е ядосан на нещо друго и се бие с всички наоколо то тяхното страдание е естествено следствие, но не се вписва в представата ми за работещо общество. Следователно свобода включва някакви права, но ограничава вмешателството в правата на другите. Още първите философи са изразили идеята за ‘общественият договор’: хората се отказват от част от свободите и средствата си, за да може сържавата да ги защитава.

Дотук добре. А какво ще кажете за духовната свобода? Всеки смята че е точно толкова свободен, колкото трябва. Американците смятат че арабите са религиозни фанатаци, че съзнанието им не е свободно, а подчинено на религията. Арабите смятат че американците са роби на потребителската си култура, пристрастени към притежаване на безсмислени неща.

Аз смятам че наркоманите са роби на наркотиците, те вероятно смятат че аз съм роб на ограниченията, които сам съм си наложил – да не взимам наркотици в случая.

Ако можем да променим някой, за да го ‘освободим’... имаме ли правото?

И най-важният въпрос – да си свободен да имаш мнение не означава че имаш такова. Хората от една партия са се отказали от ‘свободата’ на безпартийните. Оженените хора са се отказали от ‘свободата’ на самотата. За да си истински свободен трябва да се откажеш от всяко твърдение, от всяка мисъл, защото тя те ограничава.

Аз не съм свободен. Избрал съм за какво да мисля, какво да очаквам, на какво да се подчинявам. Разменил съм част от свободата си, но по свой избор, което за мен е най-голямата свобода.

Няма коментари: