Движение за права, свободи и евтаназия

С хиледолетията хората са се борили за много права. Последният век е века на правата - признато от закона равенство на половете, равенство на расите и лична свобода. Естествено е с правата да се появят и задължения, които да ги уравновесят и да позволят работата на обществото и благоденствието на хората.
В определени места и моменти самите права се превръщат в засължения. Работниците са се борили много време за да получат правото да организират профсюзи, които да защитават правата им пред работодателя. В един момент обаче борбата е отминала "правния" момент, задължавйки всички работници да членуват в профсъюза, и естествено да плащат членски внос.
Друг пример е гласуването - мнозина са загинали за да можем днес да избираме управлявашите. Но в някои държави гласуването се е превърнало в задължение - с глоби и наказания за неявяване. Бразилия и Сингапур са такива държави.
Много по-важно, поне според мен, е изкривяването на правото на живот. Всеки има право на живот, и, освен ако не е осъден на смърт, има право да поиска защита на живота си и безопасни условия. Но нима това трябва да превръща живота в задължение?
Никой не може да бъде наказан от закона защото се е самоубил. В миналото църквата се е опитвала, убеждавайки християните че ще има наказания след смъртта им. Колко е била успешна се вижда от факта че заплахите не са стигали - въвела се е забрана за погребването на самоубийци в църковните гробища. В по-близкото минало неуспешните самоубийци са били пращани в лудницата.
Днес на повечето хора не им пука особено къде ще бъдат погребани и какво става след смъртта - от тази гледна точка те са по-свободни да разполагат с живота си, или да се откажат от него. Правото да се живее все пак не се разглежда от повечето правителства като право, а като задължение. Само в Холандия, Белгия и Люксембург докторите имат правото да облекчат страданията на смъртно болни като им помогнат да умрат, с така наречената доброволна евтаназия. Всички здрави, лечимо болни и живеещи извън горните държави нямат правото да поискат помощ със слагането на край на живота си - и всички, които им помогнат, с това попадат под ударите на закона. Доктой Джак Кеворкян, например, е лежал осем години в затвора за закрепване на смъртоносно устройство, което болните сами са активирали.
Това е фрапиращо лицемерие - десетки правни организации се грижат хората да могат да живеят с достойнство, но малко позволяват на хората за починат с дойстойнство по своя воля.
Разбира се, има много доводи срещу легализирането на оказване на помощ за слагане край на живота. Доброволната евтаназия се сравнява често с провежданата от нацистите недоброволна евтаназия на умствено болни, носители на генетични дефекти и "низши раси". Макар между двете има прилики и насилствената евтаназия заслужава повече обсъждане, тя е много лесна за различаване на доброволната и може да се изключи от тази тема.
Ако доброволната евтаназия стане легална биха възникнали редица конфликти на интереси. Докторите биха имали интерес повече хора да прекратят живота си по начин, позволяващ органите им да бъдат дарени. Вероятно ще бъде оказан гласен или негласен натиск на уязвими индивиди - възрастни, бедни, сакати и други, които в един или друг момент ще се почувстват (със или без основание) в тежест на близките си.
Също така самоубийството е различно от почти всички останали права, за които са се борили хората. Хомосексуалните бракове например, са обратими. Смъртта не е. Един момент на депресия, на слабост, на безсилие, може да заличи иначе обещаващ живот. Както много други неодобрявани от обществото постъпки, самоубийството би могло да се превърне в мода.

За мен решаващ е самостоятелният избор. Човек трябва да избира за себе си - поддаващатите се на натиска на обществото или близките до самоубийство трябва или да станат самостоятелни, или да сменят обществото/компанията си, или да се подчинят на натиска. Хората, готови да се самоубият защото "е модерно, пич", хич няма да ми липсват. Обществото трябва да пази и насърчава ценните си членове, и хората трябва да ценят себе си. Ако им е забранено да изгубят себе си смятам че ще им е по-трудно да се оценят.
Предполагам ще трябва да има период на изчакване, може би няколко месеца, от първото поискване за евтаназия до изпълнението й - така че една вечер или седмица депресия да не може да провали нечий живот.
Като цяло би трябвало да се погледне правото да живееш, или задължеието, от всичките си страни - добри и лоши. Смятам че светът, в който живота се оценява като право би бил по-добър. Да, много депресирани и уязвими хора биха избрали лесния път, но останалите ще са много по-мотивирани и самостоятелни, способни да боравят със свободата си и да я оценят. Естествено е човечеството да злоупотреби новополучената свобода, както със всяка получена досега свобода. Но само така може да бъде усвоена и хората да се научат да живеят свободно и пълноценно, оставяйки нежелаещите да участват да умрат свободно и с достойнство.