Нека направим един малък психологически експеримент.
Изкарайте един ден без да пиете вода. Изобщо. Яжте, работете, вървете, печете се на жегата, но не пийте вода. Както хората, трениращи спортове опитват се да свалят килограмите за да се състезават в по-долната категория. Убиват си бъбреците преди всяко състезание, но целта оправдава средствата.
Водата ще е навсякъде около вас. Ще мислите само за нея, докато устата ви изсъхне и ръцете ви затреперят. Това е нуждата да пиете вода.
Когато все пак се откажете от първа част на този идиотски експеримент първата глътка ще ви се стори блаженна. Тази течност, дар от боговете, може да е топла като пикня, блудкава и с металически вкус, миришеща на хлор и вар, но ще ви се стори най-сладкото питие в живота ви.
Усмирете нуждата, ако пиете прекалено много ще повърнете. Да не говорим че сърцето се натоварва, ако в кръвта влезе прекалено бързо прекалено много вода.
Експеримента продължава. Пийте бавно, спокойно, дайте време на организма да усвои течността, без да я изхвърли. Изпийте първата чаша бавно, спокойно, с почивки. Купете си литър и половина студена минерална вода. Изпийте и нея. И още една. И още една.
Ще усетите ли момета, в който вече сладката течност ви се струва противна? Кой е казал че водата няма вкус. Има – гаден, от който вече ви се повръща. Засяда в гърлото, пречи ви. Това не е блудкава топла вода, това е студена минерална вода, за която преди един час бихте убили някой.
Нима не е така с всичко? Можете да си поръчате три пици, докато залитайки от глад се редите пред пицарията, но след втората няма и да ви се поглежда пица. Може да мечтаете за зима през жегите, но чакайки рейс в мъгливото ветровито време на замръзналата спирка шест месеца по-късно ще мечтаете за слънчевите лъчи.
И тук идват малките разлики. Един обича по-студено, друг е зиморничав. Порцията, която би оставила един човек гладен би накарала друг да преяде и да се чувства зле.
Няма спор, че човек е социално животно и има нужда от общуване. Социалната изолация е едно от най-тежките наказания, на които се подлагат престъпниците.
И все пак, докато едни разпускат като се събират с приятели, а други имат нужда да купонясват всеки ден за да се чувстват нормално, трети предпочитат малките тихи компании.
Количеството общуване, което ми е нужно, би карало повечето хора да се чувстват самотни и изоставени. Количеството общуване, което е минимално за нормалните хора ме кара да се чувствам изцеден, не на място, нуждаещ се от повече лично пространство и време.
Имало е моменти, в които съм се чувствал самотен и изоставен. Имало е моменти, в които бих дал много за да имам с кой да се събера да полафя. Но сега просто ми идва в повече.
Затова макар че някога съм се стремил към влизането в някоя компания сега имам нужда просто да бъда оставен на мира. Една седмица, или месец, в които просто да не ме търси никой. Може би телефонно обаждане от приятелката, виждане за малко събота и неделя, и толкова. Както лечебното гладуване пречиства организма имам нужда от основно прочистване на духа.
Малко ми е тъпо да обсъждам личните си проблеми в блог, посветен главно на световните (не, не ми пука за мнението ти, неизвестни читателю, просто споделям че ми е тъпо. Още повече че блога е просто кошче за душевни отпадъци, повече за тва в следващия пост). Не смятам себе си за изпаднал в тежко положение, още по-малко да се сравнявам с истински изпадналите в беда. Опитвам се да покажа принципа, защото съм готов да се хвана на бас че има още много като мен.
Може би ако бях общувал повече, докато израствах щях да искам и мога да общувам повече. Може би ако получавах друг вид общуване нямаше да ми се повдига след всяко събиране. Може би няма значение. Това, което Е има значение. И нуждата, онази съща нужда, която обсебва съзнанието и изтиква останалите мисли далече. Този път нуждата ме кара да зарежа всички и всичко, да остана сам. Ще доживеем да видим дали ще се случи.
